Обадих се на Ребека, още беше в офиса. Слязох от колата, поразходих се по площада, колкото главата да си проветря и малко време да убия. Не ми беше стигнал сънят предната нощ на онова канапе, с вратата към кухнята отворена, а хладният вятър през дупката в джама току ме гали по главата, нищо че върху й бяхме залепили найлон. Дори и след взетия душ пак се чувствах леко замаян.
Хората в стария Портланд отвъд залива често гледат на Южен Портланд с известна надменност, сигурно защото възрастта му като град не надминава стотина години — за мейнските критерии тя е направо детска. Междувременно построиха мост за милион долара, някои хора така го и наричат, появиха се междущатската магистрала 295 и пазарният център „Мейн“, дето на практика закри дребния бизнес и отне част от харизмата на местния колорит. И все пак Южен Портланд си има определен облик и характер. Преди доста години районът, където живее Ребека Клей, се наричал Пойнт Вилидж. Всъщност това име датира някъде от началото на XIX век, но когато Южен Портланд получава самостоятелен статут и през 1895 г. е отделен административно от нос Елизабет, то бива променено на Уилард и всички така го помнят. Там си построяват домове множество корабни капитани и риболовци, а наследниците им все още живеят в тях. През миналия век човек на име Даниъл Коб е собственик на доста големи площи земя по това място. Тогава е отглеждал тютюн, ябълкови дръвчета и целина. Някои източници твърдят, че той бил първият производител, успял да отгледа зимни марули в целия американски изток.
Тръгнах по „Уилард Стрийт“ в посока плажа. Настъпваше приливът, цветът на пясъка се менеше драматично от бяло до тъмнокафяво там, докъдето стигаше водата. Отляво ивицата имаше форма на полумесец, на долния му рог бе фарът на име Спринт Пойнт Ледж. Построиха го да осветява опасната зона в западната част на главния плавателен канал към портландското пристанище. Отвъд бяха островите Кушинг и Пийкс, виждаше се и ръждавеещата на цвят фасада на Форт Горджис. Отдясно бетонно стълбище водеше нагоре към пътеката по носа и малък парк.
Помня, че едно време по „Уилард Стрийт“ минаваше тролейбус, лете чак до плажа стигаше. Сетне закриха линията, обаче близо до последната й спирка все така си стои стара сергия. Тя води началото си някъде от трийсетте години на миналия век и до края на седемдесетте му години там все още продаваха сандвичи и пържени картофи. Държеше я семейство Кармоди, наричаше я „Дори“. Дядо ме е водил на това място като дете, разказваше, че било част от империята на Сам Силвърман, истинска легенда на своето време. Стари хора разказваха, че държал маймунка и мечка в една клетка, така привличал клиенти към заведенията си, сред които голяма слава имали две — едното на име „Уилард Бийч Бат Хаус“, другото — „Самс Лънч“. Хотдогът на Кармоди бе чудесен, ама като атракция може ли да се сравнява с мечка в клетка, че и маймунка отгоре? А дядо ме водеше на дълги разходки по плажа, сетне винаги се отбивахме в „Батрас Маркет“, това беше магазин на „Пребъл“, държаха го г-н и г-жа Б. всички така им викаха — от Батрас. Дядо редовно поръчваше италиански сандвичи за вкъщи, а г-н Б. грижливо си отбелязваше поредната продажба в дебел тефтер със задълженията на редовните клиенти. Семейство Батрас въртеше търговия на вересия в Южен Портланд от години насам, имаше стотици клиенти и всички те се разплащаха веднъж на една или две седмици, затова пък никога не се занимаваха с дребни пари и центове за една или две купени стоки.
Засмях се мислено, не беше ли това чиста проба носталгия, примесена с най-топли чувства към едно много по-просто, отдавна отминало време? Мили спомени за колониален магазин или стара сергия с лимонада и сандвичи? Но пък те бяха само част от общата картина. Тези спомени и места бяхме споделяли с дядо, а днес него вече го нямаше. Отишли в известен смисъл си бяха и местата, а с тях и възможността да ги споделя с когото и да било както някога в миналото. Първото ми дете — Дженифър — просто не получи възможността изобщо и да ги види, поне както се полага не можа. Прекалено малка беше, когато с майка й ги доведох тук за пръв път, а преди да е пораснала достатъчно, за да оцени къде я водя, бе вече мъртва. Все пак ми оставаше Сам, чийто живот тепърва започваше. И успея ли да я опазя невредима, може би след време ще идваме тук. Ще се разхождаме по пясъка, по някоя тиха уличка, където някога са трополели старите автобуси, покрай бистра рекичка, по планинска пътечка. Ще споделям с нея тези си малки тайни, а тя ще обещае да ги пази за себе си. Ще й обяснявам, че миналото и настоящето са неразделни, че и двете съдържат и светлина, и сенки по същия начин, както е в целия ни шуплест, наситен с кухини свят.