— А нещо около изчезването му не помниш ли?
— Е, чувала съм много слухове. Вестниците не писаха нищо достатъчно ясно в тази връзка, местната преса винаги избягва подобна тематика или я заобикаля с неясноти и недоизказани неща… обаче в средите, където се движа, се говореше, че някои от децата, на които се е опитвал да помогне, са били отново подлагани на сексуален тормоз. Имаше хора, готови да отправят сериозни обвинения, предполагам, че дори и сред онези, които бяха склонни да повярват, че той не е бил пряко замесен.
— Лично мнение по въпроса имаш ли си?
— Че то само една позиция може да има: или е бил замесен, или не е бил. Ако е бил, какво повече може да се каже? Ако не е бил, е, тогава виж… експерт не съм, но смятам, че едва ли е било лесно да накараш тези деца да ти разказват за случилото се с тях, нали? А може би продължаващата злоупотреба с тях ги е тласкала все повече и повече в онова състояние… да се затварят в черупките си. Виж, наистина не знам какво да ти кажа.
— Ти срещала ли си лично Клей?
— Тук и там. Веднъж бяхме заедно на официална вечеря, опитах да го заговоря, той обаче повече мълчеше. Беше затворен, дистантен, гласът му тих. Изглеждаше сякаш животът му е доста натежал. Трябва да е било съвсем скоро преди изчезването му, така че едва ли външният му вид е заблуждавал…
Джун прекъсна, за да даде нареждания на млада асистентка, която се появи с картина в ръка.
— Хей, не така, държиш я обратно. Обърни я, моля те!
Погледнах платното, а то ми заприлича на нарисувана кал, при това кал гадна, отблъскваща. Девойката се взря в картината, сетне извърна очи към мен.
— По какво се познава? — запитах и сякаш чух ехото на думите си.
И двамата бяхме задали въпроса едновременно. Спогледахме се отново, разменихме усмивки. Малко ме досрамя и веднага направих грубо изчисление на разликата във възрастта ни. Май ще трябва да се усмихвам само на жени, родени преди 1980 г.
— Фарисеи такива — оплака се Джун.
— Не се сърди, а кажи що е това на платното? — засмях се аз.
— Ами абстрактно изкуство. Без заглавие.
— Аха. А значи ли това, че и художникът не знае точно за какво става дума?
— Напълно е възможно — съгласи се Джун.
— Хм. Но да се върна на Даниъл Клей. Каза, че колекционерите на негови неща сигурно са го познавали. Да имаш представа кои са тези хора?
Тя се разходи из помещението, наведе се над кучето, разсеяно го почеса зад ухото. Псето ме изгледа неприязнено и ме излая. Искаше да каже да не си въобразявам, че и аз мога да участвам в тяхната близост.
— Джоел Хармън например.
— Банкерът ли?
— Същият. Познаваш ли го?
— Ами зная кой е — отвърнах.
Джоел Хармън бе пенсионираният президент на ПИБ — Портландската инвестиционна банка. На него приписваха заслугата за възстановяването на старото пристанище през осемдесетте години. Все още поместваха снимките му по вестниците, особено във връзка с някой и друг градски или обществен юбилей. На тях бе обичайно със съпругата си, хванала го под ръка, двамата заобиколени от възторжени почитатели, до един възбудени от мириса на прясно отпечатани доларови банкноти. Съвсем спокойно бихме могли да отдадем популярността му на голямото богатство и влияние, както и на съответното обаяние, което тези два, взети сумарно, фактора редовно упражняват върху хора без пари и власт. Носеха се слухове, че си падал по тънката част, макар и да не беше кой знае какъв красавец. Срещал го бях тук-таме, само че никой не ни бе запознавал официално.
— Бяха приятели с Даниъл Клей. Струва ми се, че са учили заедно в един и същи колеж. Със сигурност зная, че Джоел купи няколко картини след смъртта на Клей, чувала съм, че приживе лекарят му е подарявал други свои творби. Допускам, че го е одобрявал като човек. Защото е известно, че Клей не подаряваше, нито пък продаваше картините си на когото и да било. Не мога да ти кажа точните причини.