— Е, хайде де, хайде сега! — възкликна той и вдигна ръце в престорен жест на покорство. — Вече ти казах. Оръжие нямам.
Ръката ми остана близо до колана.
— Предпочитам ръцете ти да си стоят там, където ги виждам.
Той сви рамене, ужким пет пари не дава, сетне бавно отпусна длани върху кормилото.
— Ти име нямаш ли си? — запитах спокойно.
— Имена имам колкото си искаш.
— Е, не го давай толкоз тайнствено — рекох — Кажи поне едно, та да видя как ти стои.
— Мерик — отвърна след малко и нещо в гласа и лицето му ми даде да разбера, че що се касае до имена, повече едва ли ще науча.
— А защо безпокоиш Ребека Клей?
— Изобщо не я безпокоя. Просто искам да бъде точна с мен.
— Относно кое?
— Относно баща си.
— Баща й е мъртъв.
— Не е мъртъв. Тя го е обявила за такъв, това обаче нищо не означава. Ти ми покажи червеите, дето лазят в очните дупки на черепа му, тогава ще ти повярвам, че е мъртъв.
— А ти защо толкова се интересуваш от него?
— Имам си причини.
— Ами опитай да ги споделиш с мен.
Пръстите му се свиха, стиснаха здраво кормилото. Сега забелязах мъничката татуировка. Беше на ставата на средния пръст на лявата ръка. Грубо нарисуван кръст в синьо. Пандизчийска работа. Такива само там ги правят.
— Няма да стане. Мразя непознати да ме разпитват за моите си дела.
— Така ли? Значи отлично разбираш как се чувства самата госпожа Клей.
Той захапа долната си устна, зъбите му потънаха в меката тъкан. Продължаваше да гледа право напред. Усещах набиращото се в него напрежение. Ръката ми бе над пистолета, показалецът почти докосваше спусъчната скоба, готов бях за неочаквани изпълнения. Изведнъж Мерик отпусна, сковаността се смекчи, тялото му придоби нормален вид. Отлично чух как издиша и някак се смали, заплашителният му вид се замени с подобие на безразличие.
— Добре тогава, ти само я запитай за Проектът — тихо рече той. — И виж какво ще ти каже.
— Какъв е този проект?
Той поклати глава.
— Ти я питай, сетне пак ела. Може би няма да е лошо и с бившия й съпруг да поговориш. Щом си се захванал…
Аз пък дори и не знаех, че Ребека Клей е била омъжена. Смятах, че просто с бащата на детето й не са сключвали брак. Значи нещата бяха по-други. Страхотен детектив се оказах, няма какво да се каже.
— Че защо пък и с него да говоря?
— Ами защото съпруг и съпруга обичайно споделят нещата. Разни тайни неща например. Поговори с него, може би ще ми спестиш труда аз да го правя. Няма нужда да ме търсиш, защото аз ще те намеря. Няма да се отдалечавам. Два дни имаш да я накараш да ми каже каквото знае, сетне ще ми писне и повече няма да ви търпя.
Посочих превръзката на дясната му ръка.
— Както виждам, вече веднъж си изгубил търпение.
Той наведе глава към ръката и изведнъж изпъна пръсти, сгъна ги няколко пъти, като че проверяваше гъвкавостта им и степента на болка.
— Беше грешка — продължи той със същия равен, тих глас. — Не биваше да чупя стъклото така. Тя обаче здраво ми опъва нервите, макар че не й желая злото.
Може би си вярваше, само че аз не бях на същото мнение. В този човек бушуваше ярост. Той я потискаше, тя обаче туптеше в него, нажежена до червено, избиваше в очите му, играеше във всеки мускул и сухожилие на тялото му в сподавени насила емоции. Може би Мерик си мислеше, че не би посегнал на жена, може би не би го направил преднамерено, обаче кръвта по превръзката говореше категорично красноречиво за неспособността му да контролира подтиците си.
— Ей това стана, изпуснах си нервите — продължи той, сякаш чу мислите ми, подръпна от цигарата, добави: — Много ми е нужно да ми каже онова, което знае. Изключително е важно за мен. И тъй като вече почти станахме приятели, ти защо не кажеш името си?
— Паркър ми е името.
— Какъв си, частно ченге, а?
— Искаш да видиш разрешителното ли?
— Ами, някаква си тапия със значка нищо няма да ми каже, дето вече да не го зная. Не желая да си имам неприятности с теб, сър. Тук съм по работа, частна работа, съвсем лична. Ти може би ще съумееш да я убедиш онази малка дама да прояви разум, за да приключа задачата и да си ходя по живо, по здраво. Много се надявам така да стане, съвсем искрено го казвам, защото ако не съумееш, тогава значи от теб никаква полза няма да има — нито за нея, нито за мен. Ще се окаже, че на пътя ми стоиш, пречиш, значи ще трябва да направя нещо по въпроса.
Тук замълча, като все така продължаваше да гледа право пред себе си. Чак сега забелязах, че очите му са приковани върху закачена на огледалото за задно виждане снимчица. Зърнах лицето на тъмнокосо момиче, може би на възрастта на Джена Клей беше или малко по-възрастно. В найлоново калъфче бе поставена, да не се цапа. До нея висеше евтино пластмасово кръстче.