— Кое е детето? — запитах.
— Това тебе не те засяга.
— Хубаво момиче. На колко години е?
Не отговори, обаче тутакси пролича, че съм засегнал болно място. Този път обаче не го изби на гняв, по-скоро показа някакво безразличие към въпроса ми.
— Защо не ми кажеш нещичко във връзка с идването си тук, тогава може пък аз да ти помогна — настоях.
— Вече ти казах, сър, работата ми е съвсем лична.
— Е, тогава значи няма какво повече да обсъждаме — заявих аз. — Ти обаче се опитай да стоиш по-далеч от моята клиентка.
Предупреждението ми увисна — някак кухо, ненужно. Внезапно балансът се размести.
— Няма да я закачам повече, най-малко нея, не и докато с теб не поговорим отново — каза той, свали ръка и завъртя ключа на запалването, без да се тревожи от пистолета ми, ако изобщо досега му беше направил някакво впечатление. — Само че ето ти и на теб две предупреждения. Първото: когато започнеш да разпитваш за Проектът, внимавай много, отваряй си очите на четири, защото другите ще чуят и никак няма да им хареса, че някои хора си врат носа където не бива. Ама хич няма да им хареса.
— Кои са тези другите?
Двигателят запали, замърка равно.
— Съвсем скоро ще научиш — рече Мерик.
— Ами второто предупреждение?
Той повдигна лявата ръка, сви пръсти в юмрук, татуировката изпъкна ясно на фона на побелялата кожа.
— Не ми се бъркай. Опитай само и ще те убия. И внимавай какво ти говоря, момченце.
Колата потегли, отлепи се от бордюра, ауспухът забълва гъст синкав дим в чистия есенен въздух. И все пак преди да забули задната табела, успях да зърна цифрите на регистрационния номер.
Мерик. Е, хубаво, рекох си наум, хайде сега да видим какво пък аз ще успея да науча за теб през следващите два дни.
Върнах се по същия път, влязох в книжарницата. Ребека Клей седеше в един ъгъл, разгръщаше списание.
— Намерихте ли го? — бяха първите й думи.
— Да.
Тя потръпна.
— И какво се случи?
— Поговорихме, сетне си тръгна. Засега.
— Какво искате да кажете с това „засега“? Нали ви наех, за да ме отървете от него, да го принудите да ме остави на мира завинаги?
Гласът й постепенно се извиси, набирайки чувство, само че леко трепереше. Поведох я към вратата, излязохме.
— Госпожице Клей — рекох, — обясних ви, че само едно предупреждение може да се окаже недостатъчно. Човекът се съгласи да не ви безпокои, докато не проверя някои неща. Не го познавам достатъчно, значи не мога да му имам пълно доверие, затова ви предлагам засега да продължим да бъдем все така внимателни с мерките. Имам ресурсите, ще се обадя на едни хора, така че винаги около вас да има охрана, докато се опитвам да уточня фактите около него. Надявам се, че това ви устройва.
— Добре тогава. Аз обаче смятам да изпратя Джена някъде поне за известно време. Докато тук приключим с тази история.
— Това е добра идея. Името Мерик да ви говори нещо, госпожице Клей?
Вече приближавахме колата й.
— Не, мисля, че не — отвърна ми тя.
— Това е името на нашия приятел или поне той така се представи. А в колата му има снимка на момиченце. Възможно е да е на дъщеря му. Питам се дали не е била сред бащините ви пациенти? Има вероятност за такава връзка. Ако, разбира се, е била записана със същото име.
— Баща ми никога не е говорил с мен за пациентите си. Още повече пък по име. Ако му е била изпратена за лечение по канален ред, от щатска болница например, значи това фигурира някъде в архивите. Обаче няма да е лесно да се доберете до такава информация, тя е поверителна. Противно на закона и лекарската етика е да се разгласяват заболяванията на пациентите.
— Ами ако надникнем в бащината ви документация — медицинската?
— След изчезването му всички налични документи и записки ги изиска съдът. Помня, че в известни среди бе направен опит някои негови колеги да бъдат упълномощени да ги проучат, обаче не се получи. Такива разрешения се дават много рядко, и то на тясно ограничен професионален екип. В нашия случай съдиите не пожелаха да разрешат, аргументирайки се с тайната на пациента. Етика, конфиденциалност, такива неща.
Моментът ми се стори подходящ да навляза по-надълбоко в темата за баща й и обвиненията срещу него.
— Вижте, госпожице Клей, имам един въпрос… трудно ми е да го задам, но пък е наложителен — започнах аз.