— Ти малко така полечката го даваш, а? — подхвърли Джаки.
Носеше тениска с дълги ръкави и с логото на много стар, отдавна несъществуващ портландски бар. От онези времена, дето, образно казано, клиентите сигурно с мъниста или златен прах сметките са си плащали. Прическата му обаче бе съвсем в крак с модата — бе избръснал главата си до матов блясък, а под лявото око и нагоре вървеше вече избледняваща до светлолилаво синка. Пак имаше шкембе, здраво опънало фланелката на корема. Ще мине някой непознат, ще му метне едно око и току-виж си казал: „Я го гле’й пък тоя дембо, разплул се като пача от бирата.“ Да, ама не. Изобщо не беше такъв Джаки. Планина от здравина и яки мускули, не помня някой да го е повалял в търкалите, дето често участваше. А пък онзи, дето му бе оставил синката по мутрата, Боже мой! За него направо не ми се мислеше. Най-малкото сега трябва да бе в болницата, ако не и на друго, далеч по-спокойно, тоест заупокойно място.
— Нямам настроение за бира — отвърнах.
Той повдигна шишето пред себе си, присви очи и плътният му баритон прозвуча тържествено:
— Това не е бира. То е Бъд.
И ме погледна, при това изглеждаше здраво доволен от себе си.
— Страшна приказка, много оригинална — рекох му в ответ.
Той се засмя.
— Знаеш ли, явявам се на разни конкурси. Сещаш ли се — като например за най-подходяща рекламна реплика? Ето като моята — „Това не е бира. То е Бъд!“.
Наведе се към мен, взе ми напитката.
— Това не е безалкохолно. То е спрайт! Ей такива неща. Това не са ядки. То е… — тук се запъна и добави: — Е, хубаво де, загряваш за к’во става дума, нали? То ядките са си ядки, к’во друго? Виждаш, нали?
— Виждам, че все по едно и също шаблонче го караш.
— Че к’во? Нали за всичко става?
— Само за ядките не става.
— Ей, защо се заяждаш, бе, човек?
— Добре де, забрави. Ти напоследък как я караш? Работа пада ли?
Джаки сви рамене. Отлично знаех, че почти никога не е истински зает. С майка си живееше, по два-три дни през седмицата все нещо дребно по баровете му се откриваше. Останалото време прекарваше в една схлупена барачка в гората зад къщата им: саморъчни муниции си правеше. Това му бе хоби открай време. Чат-пат някой ще чуе експлозия откъм въпросното място, ще се обади в местния участък, оттам ще изпратят патрулна с полицаи да проверят какво става. Често изпращаха и без сигнал, ей така, просто да видят дали Джаки не се е самовзривил. Досега обаче в това отношение само разочарования им поднасяше.
— Ти май за бачкане ме търсиш, а? — рече той и в очите му светна надежда, че може би ще се наложи някой да бъде ступан по-здравата.
— Ами да. За два дни, не повече. Имам една жена клиентка, един тип се е закачил за нея…
— Аха, искаш да го посритаме, а?
— Чакай, Джаки, кои сте тези ние?
— Аре сега, знаеш кои — възмути се той и махна с палец неопределено някъде към ъгъла на бара.
Въпреки студа ме обля гореща вълна. Знаех си, че пак така ще се получи. С този юнак насреща поне с година ще взема да остарея.
— Ама те вече тук ли са? Вие като сиамски близнаци все заедно ходите, а?
— А не, казах им отвън да почакат. Нали зная, че те нервират.
— Не ме нервират, Джаки. Направо ме плашат, чак граматиката ще си глътна.
— Е, скивай сега, и без това тук вече не ги допускат. То май като си помисля, никъде по заведенията не ги пускат… хм, не и след онова нещо.
Ами да — онова нещо. При братята Фулси винаги имаше по нещо, и то все с издънка свързано.
— Какво нещо?
— Ами онова в „Би-лайн“…
„Би-лайн“ бе името на най-долнопробната кръчма в града. Кажи-речи вертеп, където ти дават безплатно къркане, само някак да удостовериш, че поне един месец си посещавал сбирките на Анонимни алкохолици. Да те изхвърлят оттам значи трябва да си направил нещо, дето на нормален човек акълът му не го побира.
— Кажи сега какво е станало?
— Ами удариха един кретен с вратата.
В сравнение с онова, което знаех за братята Фулси и за „Би-лайн“, тази работа ми се стори като детско провинение.
— Я чакай малко, това като за Фулси не звучи чак толкова зле. Да няма още нещо, а? — досетих се аз.
— Ами, гле’й сега… значи добре, кретените бяха двама… и вратите също. Пък момчетата свалиха вратите от пантите и като се развъртяха, и някои странични хора пострадаха… сам скиваш как стана, нали? Сега никъде вече не ги искат и на тях им е мъчно. Страда им самочувствието, нали? Болно им е. Само че нямат нищо напротив да седят отвън, много харесват тукашното осветление. Пък им купих и по една-две пици от съседното заведение.