Въздъхнах дълбоко, самосъжалително. Вече си представях какво ще стане.
— Гледай, Джаки, за моята работа трябва по-внимателно да се пипа. Не желая някой да пострада. С други думи, по-добре братоците Фулси да ги няма наоколо.
Джаки се смръщи.
— И к’во да им кажа сега? Нали разбраха, че имам среща с теб, и помолиха да дойдат. Пък нали и някой долар трябва да припечелят? Виж, те тебе много те харесват.
— Така ли? Сигурно затова досега не са ме цапардосвали с нечия порта.
— Тц, гле’й сега, не е така. Те, момчетата, са си кротки душици, само дето докторите постоянно лекарствата им променят. И от тях мозъците им още повече се шашват. Сетне к’во друго може да стане освен някоя грешка?
Джаки ме изгледа умолително и се заигра с биреното шише. Приятели почти нямаше, пък и отдавна беше на мнение, че обществото съди братята Фулси прекалено строго. А истината бе точно обратната: обществото съвсем не бе взело нужните мерки хора като братоците да бъдат поставени на съответно полагащите им се, предвидени от закона места.
Потупах Джаки по рамото и рекох:
— Добре де, ще им намерим и на тях някаква работа, а?
Лицето му светна.
— Виж, знаеш, че стане ли някаква беля, много е гот наблизо хора като тях да имаш — обясни ми той, макар и да знаех, че белята става именно защото те са наблизо.
— Слушай сега да ти обясня моя случай, Джаки. Името на обекта е Мерик. Преследва една жена вече цяла седмица, за баща й пита. А бащата е безследно изчезнал доста отдавна. Толкова много време е минало, че юридически е обявен за покойник. Попритиснах го този Мерик вчера, обеща да не се мярка поне два дни, обаче не съм склонен да му вярвам много-много. Нетърпелив е, избухлив също.
— Оръжие носеше ли?
— Не видях да носи, но това не означава нищо. Беше в кола, седнал.
Джаки отпи от бирата, замисли се.
— Че защо пък точно сега ще се появява? — запита след малко.
— Какво?
— Щом като онзи — бащата — го е нямало толкова дълго време, защо този, другият тип, именно сега ще се изтърси тук да го търси?
Изгледах Джаки. Ей такъв си беше той. Че му хлопаше дъската, хлопаше, обаче определено не беше тъп. И аз бях запитал Ребека същото, макар и да не се бях замислял доста дълбоко върху забавянето във времето. Сетне в съзнанието ми изплава онази татуировка на ръката на Мерик. Възможно ли бе да е бил в затвора по времето, когато Клей е изчезнал? Излежал си присъдата и ето го тук сега. По принцип беше възможно.
— Виж, Джаки, ще се опитам да разбера защо, ти обаче междувременно ще охраняваш жената. Ребека Клей й е името. Довечера ще те запозная с нея. И слушай сега какво ще ти кажа: тези двамата — братоците Фулси — в никакъв случай да не се срещат с нея лице в лице, чуваш ли? Ако искаш да си ги имаш подръка, е, добре, обаче тя да не ги вижда. Всъщност няма да е лоша идея те да държат дома й под око.
Дори и човек като Мерик ще се позамисли, като види трима едри мъжаги да се въртят около къщата. Особено пък онези двамата. Защото Джаки е висок и здрав, но в сравнение с тях си пада леко хилав.
Подробно описах Мерик и автомобила му, съобщих и регистрационния номер, накарах Джаки да повтори основните факти.
— И стопроцентово на колата не можем да разчитаме — добавих аз. — Той след нашата среща може да я смени. След като вече знае, че ще я свързвам с него.
— Добре тогава — рече Джаки и допи бирата. — Стотак и половина на ден, аз ще се разплащам с Тони и Поли. А ти сега излез да им кажеш едно здрасти, а? Иначе ще се обидят.
— А ние не искаме така да става — двусмислено заявих аз, обаче съвсем искрено не желаех да ги дразня.
— Точно така — потвърди Джаки.
Братоците не бяха дошли със своя камион чудовище, с който ходеха навсякъде, именно затова и не бях ги забелязал при влизането. Седяха в мръсен бял пикап — собственост на Джаки, който евфемистично твърдеше че с него вършел „добър бизнес“.
Когато се появих на вратата, те излязоха навън. Чудно ми се стори как ли бяха успели да се наврат в кабината. Все едно пикапа около тях го бяха сглобявали. Братята не бяха чак толкова високи, по-скоро бяха широки, колкото за двама нормални мъже. За дрехи пазаруваха по магазините „Гигант“, където модни изгъзици за тях не можеше да има, по-скоро се предлагаше практично облекло за нестандартни ръстове. Затова мязаха на облечени в полиестер и кожени блузони великански близнаци. Тони ми сграбчи ръката с двете си лапища, веднага ме намаца с някакъв сос и горчица, още и някаква мазна течност звучно изжвака. Поли приятелски ме потупа по гърба, щях да си пръсна дроба от кашлица.