— Пак сме на бачкане, момчета — бодро им викна Джаки.
За съвсем късо време се почувствах странно щастлив — точно преди да се обади гласът на разума ми.
Отскочихме с Джаки до дома на Ребека Клей. Щом ме зърна, видимо се зарадва. Запознах ги, обясних, че през следващите няколко дни Джаки ще бъде около нея, той ще я охранява, но и аз няма да бъда надалеч, особено пък в случай на нужда. Стори ми се, че го одобрява, може би в нейните очи Джаки изглеждаше типичният бодигард, най-малкото по-удачен от мен. Във всеки случай не възрази. За да не се окажа в бъдеще лъжец, информирах я също, че около дома й ще има още двама охранители. Сетне ги описах, като внимавах да не изкривявам истината прекалено много.
— Реално има ли нужда от трима души? — запита ме тя накрая.
— Всъщност не, но те вървят така, в пакет като екип. Ще ни струват по сто и петдесет долара дневно, което е направо евтино, но ако разноската ви безпокои, може и да уредим нещо.
— Не, няма нужда. Мисля, че мога да си я позволя поне за известно време.
— Добре тогава. Аз ще се опитам да изровя някои неща относно този Мерик, докато разполагаме с малко време, сетне ще поговоря и с някои от хората в списъка. Ако до края на втория ден не успеем да разгадаем ситуацията около Мерик, а той все така упорства да разпитва за баща ви, отново ще се обърнем към ченгетата. Ще опитам да ги убедя да го арестуват, ще сезираме и съдебните власти. Разбирам отлично, че предпочитате физическия подход, но сме длъжни преди това да изчерпим всички други възможности.
— Добре тогава, съгласна съм — кратко каза тя.
Запитах какво е положението около дъщеря й. Тя обясни, че е уредила Джена да замине за една седмица във Вашингтон заедно с баба си и дядо си. В училището нещата също били уговорени, момичето щяло да тръгне на другия ден рано сутринта.
После ме изпрати до вратата, там ме докосна по ръката, задържа своята върху лакътя ми.
— Знаете ли защо се обърнах именно към вас? — запита тя. — Навремето се срещах с човек на име Нийл Чеймбърс. Той е бащата на Джена.
Аха, Нийл Чеймбърс. В началото на годината ме бе потърсил баща му — Елис. Молеше за помощ. Нийл дължал пари на някой си в Канзас Сити, обаче нямало начин в момента да изплати дълга си. Елис помоли да се заема с ролята на посредник, да намеря някакъв изход. Нямах възможност да му помогна, не и по онова време. Препратих го към едни други хора, които може би щяха да оправят нещата, но за Нийл се оказа прекалено късно. Намериха трупа му захвърлен в една канавка на доста отдалечено и пусто място като предупреждение към други длъжници. Това бе станало много скоро след като разговаряхме с Елис. Сега вече ми светна на кого ми напомня Джена. Беше истинска внучка на дядо си, поне в муцунката му приличаше.
— Съжалявам — рекох.
— Недейте. Нийл не се мяркаше с месеци, от дъщеря си почти не се интересуваше. Всъщност истината да ви кажа, не бе идвал при Джена доста отдавна. С баща му Елис обаче поддържаме редовно връзка, близки се чувстваме. Нали тази седмица той с жена си Сара ще се грижат за Джена.
— Вижте, аз тогава му отказах. Не можех да му помогна в мига, когато имаше нужда.
— Той обаче разбира ситуацията и не се сърди. Нито преди ви е винил, нито пък сега. За него Нийл бе загубена кауза още тогава. Но пък всеки баща обича сина си, нали? И когато се обадих на Елис да се оплача във връзка с този Мерик и съвет да поискам, той веднага към вас ме отправи. Не е човек, дето търси отмъщение.
Сега освободи ръката ми и пак зададе въпрос:
— Мислите ли, че ще хванат хората, които убиха Нийл?
— Не хората, а човека — поправих я аз. — Отговорност носи един човек. Името му е Дони П.
— Значи нещо ще бъде направено по въпроса?
— Вече е направено — отвърнах аз.
Тя се сепна, загледа ме втренчено, продължително.
— А Елис знае ли? — запита след малко.
— Ще му помогне ли нещо, ако знае? — запитах на свой ред.
— Не, не мисля. Както вече ви казах, не е такъв човек.
Очите й изведнъж светнаха, нещо в нея сякаш се изви, напрегна мускули, сетне се отпусна, устата се отвориха леко, червени, устните меки.
Намерихме момичето в бордей в Индипендънс, на юг от Канзас Сити, недалеч от малко летище. На пистата тъкмо рулираше неголяма машина, двигателите й силно ревяха. Информацията на Ирен се оказа точна. Почуках, не ми отвориха. Ейнджъл, на вид дребен и безобиден, бе до мен, докато Луис — едър и очевидно опасен на вид, бе застанал отзад, в случай че момичето реши да побегне през кухненската врата. Потропах пак, никой не отговори, но вътре се чуваше шум като от движение. Потретих, този път по-силно.