— Кой е? — обади се глас, пресипнал, напрегнат.
— Търся Мия — рекох.
— Тук няма Мия.
— Искаме да ти помогнем.
— Вече ви казах — тук няма никаква Мия. Сбъркали сте адреса.
— Слушай, Мия, той е по петите ти. Следващия път няма да успееш да му избягаш.
— Не разбирам за какво ми говорите.
— За Дони ти говоря, Мия. Съвсем наблизо е. Няма начин да не знаеш.
— Вие какви сте? Ченгета ли?
— Ти за човек на име Нийл Чеймбърс чувала ли си?
— Не съм. Защо, да не би да ми е нужно?
— Дони го пречука заради неплатен дълг.
— Е, и какво толкова?
— Убил го, сетне го захвърлил в една канавка. Първо го измъчвал, сетне го застрелял. Същото ще ти се случи и на теб. Единствената разлика е, че сетне никой няма да се появи, да тропа по вратите, да отмъщава. Не че за теб ще има някакво значение. Ти така или иначе ще бъдеш мъртва. Щом ние те намерихме, значи и той ще успее. С други думи, времето ти изтича.
Тя замълча, настъпи дълга тишина. Толкова продължителна, че си рекох — тази девойка някак се е измъкнала. Сетне изведнъж чухме металическия звук на ключалката, отмести се и резе, вратата се открехна. Пристъпихме, вътре цареше полумрак. Пердетата бяха спуснати, светлините — загасени. Вратата се захлопна след нас, момичето на име Мия се пъхна в сенките, за да не гледаме лицето й. Лицето, което Дони П. беше обезобразил с побой — поради някаква си причина, било тя истинска, било въображаема.
— Може ли да седнем? — запитах.
— Седнете, щом искате — отвърна тя от мрака. — Аз ще си стоя тук.
— Много ли боли?
— Не толкова много, обаче изглеждам ужасно — гласът й се пречупи. — Кой ви каза, че съм тук?
— Няма значение.
— За мен има.
— Някой, който се тревожи за теб. Повече не ти е нужно да знаеш.
— Какво искате?
— Да ни кажеш защо Дони ти е сторил всичко това. Искаме да споделиш всичко, което знаеш за него.
— А защо сте решили, че мога да знам нещо?
— Защото бягаш и се криеш именно от него. Още защото върви приказка, че те търси спешно, за да ти запуши устата, преди да си се разприказвала.
Очите ми постепенно свикваха с мрака. Вече успявах да различа част от чертите й. А те изглеждаха като разместени. По-скоро разкривени — носът бе обезформен, бузите — подути, подпухнали. Изпод вратата пробяга светъл лъч, огря за миг босите й крака и ръба на дългата червена роба. На ноктите имаше лак, също червен, изглеждаше прясно поставен. Бръкна в джоба на робата, извади пакетче цигари, измъкна една, щракна запалка. Държеше си главата наведена, косата й провиснала върху лицето, но все пак зърнах белезите по брадата и лявата буза.
— Трябваше да си държа устата затворена — тихо, горчиво рече тя.
— Защо?
— Той се домъкна един ден, хвърли ми две хилядарки, само две мизерни, шибани хилядарки. След всичко, което бе правил с мен — използваше ме като парцал за каквото си искаше — някакви си два бона! Ядосах се, казах на едно от момичетата, че тъпкано ще му го върна. Имам си начини да го направя. И в гнева си казах още, че съм видяла едно нещо, дето сигурно не е трябвало, ама ако си отворя устата… знаеш ли какво ще стане? Сетне какво виждам? Същата тази Дони я прибрал в леглото на моето място. А после… Прав беше Дони. Аз съм само една тъпа курва.
— А ти защо не отиде при ченгетата да им кажеш каквото знаеш?
Тя подръпна от цигарата, изведнъж рязко изправи глава. Потопена в изживените мъки, просто забрави, че криеше съсипаното си лице от нас. До мен Ейнджъл изохка тихо, съчувствено, съзирайки грозните деформации.
— И защо? Те никога нищо нямаше да направят.
— Откъде си сигурна?
— Ами просто защото зная, ей затова.
Отново опъна от цигарата, поглади коса, заигра се с един от кичурите.
— А вие твърдите, че ще ми помогнете, а?
— Наистина ще ти помогнем.
— И как?
— Погледни през задния прозорец.
Тя се сепна, ръката й полетя към лицето, опита се да го затули. Сетне се досети, че е безсмислено, завъртя се и тръгна към кухнята. Чух тихия звук на шляпащи боси крака, съсъка на отместено перде. Когато се върна, поведението й вече не беше съвсем същото. Луис има такъв ефект върху повечето хора. Особено когато почувстват, че е на тяхната страна.