— Кой е той?
— Приятел.
— Има един такъв вид… — Мия се опита да намери точната дума, не успя и се забърка, — … хм, ами страшничък изглежда.
— Наистина е страшничък.
Тя пристъпи от крак на крак, поколеба се, сетне думите изскочиха от устата й:
— Ще убие ли Дони?
— Надяваме се да намерим друг начин да се оправим с него. Смятаме, че в това отношение ще можеш да ни помогнеш.
Погледнах я в очите, реших да почакам — сама да вземе решение. В съседната стая дочух работещ телевизор, вероятно това бе спалнята. Ами ако там има друг човек? По дяволите, първо трябваше именно този момент да проверим, само че вече беше прекалено късно. В същия миг тя бръкна в джоба, извади мобилен телефон и ми го подхвърли. Хванах го във въздуха.
— Отворете снимковия файл — каза ми тя. — Има доста снимки, но на вас ви трябват само пет-шест от тях.
Бързо прелистих образите. Бяха предимно на млади жени — поединично, седнали заедно на маса с ястия и чаши, черно куче в заден двор, бебе във високо столче, хоп! — ето го и Дони. На първата беше на паркинг с друг мъж, по-висок, в сив костюм. На втората и третата бяха същите двама, само че от различни ъгли снимани. В същото време и лицата им бяха доста по-ясни. Изглежда, бяха правени от вътрешността на автомобил, защото се виждаше рамката на прозорец и огледалото за задно виждане.
— Кой е този — вторият? — запитах Мия.
— Не зная — рече тя. — Проследих Дони, защото смятах, че ме лъже с друга. Какво толкова, аз си знаех, че ме лъже, и то непрекъснато. Той е такъв, курвар. Ама аз като съм толкова глупава. Пък и бях решила, че трябва да науча точно с коя ми изневерява.
Изведнъж се усмихна. Усмивката обаче се оказа истинско усилие, и то болезнено.
— Виждате ли… наистина съм глупава. Мислех си, че го обичам, а и той… Много ли е тъпо?
Раменете й се разтрепериха ситно, отново наведе глава, косата падна напред, закривайки лицето. Усетих, че плаче беззвучно.
— Това ли е всичко, което знаеш за него? Затова ли те търси: защото имаш снимки в телефона с мъж, чието име дори не ти е известно?
— Името наистина не зная, но пък зная къде работи. Когато се разделиха с Дони, при него дойдоха други двама — мъж и жена. Те са на следващата снимка.
Натиснах бутончето, прелистих, появи се въпросното трио. Еднакво облечени в официални костюми.
— Казах си, че приличат на ченгета — обясни Мия. — Затова като потеглиха, аз ги проследих.
— Къде отидоха?
— На „1300 Съмит“.
Аха. Ясно защо Дони бърза да се добере до Мия. Ясно и защо тя не иска да отиде при ченгетата с въпросната информация. „1300 Съмит“ е адресът на местната централа на ФБР в Канзас Сити.
Дони П. беше информатор на федералните.
В поле край рядко използван път в окръга Клей има плитък гроб. Там коли почти не минават, постоянни посетители са само птиците по редките храсти. В трапа лежи заровен Дони П, човекът, който уби Нийл Чеймбърс за някакъв си мижав дълг. Не беше трудно да се постигне този резултат: струваше само един телефон до шефовете му. И усилието на едно обаждане плюс изпращането на няколко поразмазани снимки по електронната поща през непроследим адрес.
Беше отмъщение. Възмездие за един младеж, когото почти не познавах. Баща му не научи за случилото се, аз не бих му казал, което на свой ред поставяше въпрос: защо съм постъпил така? За самия Нийл Чеймбърс вече нямаше значение — актът не би го извадил от гроба, за да го върне на баща му. Предполагам, че го направих в опит да нанеса удар някому, някъде. Избрах Дони П. и смъртта го намери.
Такъв човек бях, да използвам израза на Ребека Клей.
Същата вечер седях на верандата у дома, Уолтър спеше в краката ми. Под якето бях облякъл пуловер, пиех кафе от метална термосова чаша с логото на „Мустанг“, подарък ми беше от Ейнджъл за рождения ден. Студено беше, ама здраво. При всяко отпиване парата от дъха ми се смесваше с тази от кафето. Небето бе тъмно, нощта — безлунна. Тресавищата немееха, потопени в лепкав мрак, нямаше ги онези сребристи ивици, дето очертават каналите в тях. Тихо бе и въздухът сякаш бе застинал, но в това безмълвие нямаше покой. Отново ми се стори, че в далечината долавям тънък мирис на изгоряло.