Тръгнах си от „Мидлейк Сентър“, насочих се направо към къщи. Седнах в кухнята и разтворих дадените ми от Крисчън разпечатки. Както беше казал, от тях почти нищо ново не можеше да се научи, само дето прочетеното ме докара почти до отчаяние. Боже мой, не че имах нуждата някой да ми го напомня, но все пак просто думи няма, тоест човешкото слово е слабо и недостатъчно да опише онова, което възрастните са в състояние да причинят на децата. Данните от прегледите на детските тела не доказваха нищо конкретно, бяха мъгливи, неопределени, навеждащи на съмнения, но нищо повече. При това като се има предвид, че по време на изнасилванията децата са били със завързани очи или са били така травматизирани, че сетне не са могли да си спомнят нищо определено за извършителите. Но Крисчън се оказа прав относно Клей: нищо от все пак наличните описания не отговаряше на физическите му характеристики.
Завърших четенето, реших да изведа Уолтър на разходка, та и аз малко да се разтоваря. През последната година кучето бе пораснало и узряло, нищо че все още беше млад пес. Сега бе по-кротък и не така плашлив, иначе бе истински бащичко, в смисъл че носеше кръвта на прародителите си — големите ловни кучета на старовремските плантатори и първи заселници в Скарбъро. Навремето дядо ми бе разправял за пътуващ за източните щати циркаджия, който водел със себе си лъв и отседнал за една нощ да преспи в къщата на местния превозвач — собственик на ферибота. Имало и други хора там, пили доста, по едно време един от тукашните ловци предложил облог — да пусне кучето си в единоборство срещу лъва. Който спечели, дава буренце ром. Шоуменът се съгласил, отворили вратата на клетката, вкарали вътре кучето. Доста местни жители се събрали, зрелището било обещаващо. Кучето зърнало лъва, в следващата секунда му се нахвърлило и право за гърлото го захапало. С лекота го преметнало по гръб на пода и се захванало да му прегризва гръкляна. Циркаджията ревнал, платил на местния буренцето ром плюс 50 долара отгоре с молба да му позволят да застреля песа. Така и станало, чак тогава отървали лъва. Е, вярно е, че Уолтър съвсем не беше убиец на лъвове, но пък беше моето куче и аз го обичах. Когато отсъствах за ден-два, че и за повече, съседите ми Боб и Шърли Джонсън прескачаха до нас, хранеха песа и го наглеждаха. А понякога го вземаха у тях, Уолтър нямаше нищо против да ходи на гости. Иначе бродеше по околните тресавища на воля, вечер се прибираше и те се надпреварваха да го глезят. Пенсионери хора, нямаха си свое куче, а Боб си умираше просто да го води на разходка. Така нещата се уреждаха благоприятно за всички засегнати.
Походихме с кучето нагоре-надолу, по едно време се озовахме на Фери Бийч. Вече ставаше късно, но пък наистина имах нужда от чистия въздух и малко почивка на открито, затова и не бързах да се прибираме. Уолтър пристъпи към водата на едно място, замислено пусна лапа в нея, извади я почти веднага и укорно излая към мен, сякаш имах магическата сила да вдигна водната температура в каналите, та той да погази на кеф там. Изведнъж, както махаше опашка, песът се наежи, козината на гърба му настръхна. Замръзна на място, взрян в нещо зад мен, а кучешката паст се разтвори, показаха се острите бели зъби, чу се приглушено ръмжене, някъде дълбоко сякаш от корема му идваше.
Извърнах се рязко. Мъжът, изглежда, стоеше сред дърветата. Всъщност загледан право натам, където смятах, че се намира, съзирах само клончета, полусенки, лунни лъчи. Извръщайки леко глава, стори ми се, че с периферното зрение го виждам по-ясно. И наистина, различаваше се по-добре, ако изобщо не се взираш право в него. Сякаш е кух, призрачен… Но така или иначе там беше. Кучешката реакция бе най-доброто доказателство за това. А в съзнанието ми мигом изплава картината на събитията от предната нощ: онова присъствие сред дърветата откъм изток — мъжка фигура в старо кафеникаво палто, чертите неясни, разлети в мрака, очите и устата — тъмни петна, зеят на фона на светлата кожа. На периферията на гората, нещо мъгливо, постепенно изчезва, разсейва се като дим, детско гласче шепне в сенките, думи надраскани на прашното прозоречно стъкло.
Празни човеци.
Оръжие не носех. Отивайки при доктор Крисчън, бях оставил пистолета в колата, сетне като извеждах Уолтър, изобщо не ми хрумна да го вземам с мен. А десетката, смит и уесъна, беше в спалнята. Защо ли не взех някой от тях?
— Ало, как сте? — викнах към онази неясна фигура отсреща, махнах с ръка за поздрав.