— Защото Мерик няма да се разкара, независимо дали получи исканото от Ребека Клей или не. Освен това смятам да го пораздрусам през следващите два-три дни и не вярвам да му хареса.
Джаки се ухили, изглежда, идеята му се понрави.
— Е, виж сега, требва ли ти помощник, само позвъни. Аз надница само за скучната работа искам. Стане ли интересно, безплатно ще ти бачкам.
Когато се прибрах у дома, Уолтър бе все още мокър след разходка с Боб Джонсън — газил бе из мочурищата — и свит на кравай в кошницата, сладко спеше на топло, доволен от живота. Имах да убивам няколко часа време преди срещата с Джун Фицпатрик, та влязох в уебсайта на „Прес Хералд“ и се разрових из архивата с надежда да изкопая нещичко относно изчезването на Даниъл Клей. Според вестникарски материали няколко от децата — негови пациенти — се бяха оплаквали от сексуално посегателство. Това обаче бяха само твърдения без твърди факти и никъде не се споменаваше обвинение, че той може да е бил отговорен. И все пак налице бяха многократно задавани въпроси как е възможно той да не е установил, че веднъж малтретирани сексуално деца — негови пациенти, — са малтретирани повторно и след това. При всички тези случаи Клей бе отказвал коментар с единствената реплика, че е „силно разтревожен“ от твърденията, че в по-късен момент по своя преценка ще направи пълни изявления и че основен негов приоритет е да помага в разследванията на полицията и социалните работници, за да бъдат истинските виновници разкрити. Неколцина специалисти бяха защитили Клей принципно, макар и недотам охотно или поне на мен така ми се струваше. Основната им теза бе, че понякога са нужни месеци, дори години, за да предразположиш дадена жертва да разкрие дълбочината на изстраданото. Дори и полицаите бяха внимавали да не обвиняват Клей пряко, но четейки между редовете, ставаше ясно, че самият той се е чувствал виновен. Скандалът бе набирал сила постепенно и бе ясно, че Клей едва ли би могъл да продължи да работи като практикуващ детски специалист, независимо от изхода на разследването. В различни статии го описваха по следния начин — „блед като смъртник“, „с хлътнали очи“, „изпито лице“, „почти разплакан“. Имаше и негови снимки, правени пред дома му. Изглеждаше извънредно слаб, приведен, на ранен щъркел ми заприлича.
В една от статиите бе цитиран детективът Боби О’Рурк. Знаех, че още е детектив по чин, макар и вече да работеше във „Вътрешни разследвания“. Реших да му се обадя и за късмет го заварих все още на работа. Съгласи се след час да се видим за по една бира в „Гиъри“. Подгоних колата, паркирах на „Комършъл“ и го заварих — вече седеше на маса в ъгъла, ядеше хамбургер и прелистваше фотокопирани материали. Познавахме се от миналото, бяхме се срещали тук и там. Дори му бях помагал в разследването на едно портландско ченге на име Барън, починал преди няколко години „при загадъчни обстоятелства“, което си беше чист евфемизъм, но онова е друга история. Не завиждах на О’Рурк за работата му. Самият факт, че работеше във „Вътрешни разследвания“, означаваше, че е добър полицай и от работата си отбира. За беля това бе занаят, в който колегите му ченгета биха предпочели той да е некадърник.
Видя ме, изтри ръце в салфетка, здрависахме се.
— Ще хапнеш ли нещо? — запита ме веднага.
— Тц. Ще ме водят на вечеря след час-два.
— Аха, някъде на лъскаво ли?
— В дома на Джоел Хармън.
— Охооо! Впечатляваш ме. Значи ще четем за теб в светската хроника, а?
Засмях се, поговорихме за работата му и за годишния доклад на отдела. Скоро щели да го публикуват, та за мен бе интересно как и в какво се дънят днес младите ченгета. Боби рече, че става дума за обичайните обвинения в прилагане на прекомерна сила, да не казваме бруталност, както и оплаквания за употребата на полицейските автомобили. Случаите попадаха в няколко еднотипни категории. И най-вече засягаха млади мъже полицаи, прилагали силови методи най-често при укротяване на сбили се хора. Ченгетата действали само с физическа сила без оръжие и палки, а потърпевшите били предимно бели и под трийсетгодишна възраст. За възрастни граждани и чернокожи дума не ставало, засмя се Боби. Никой не е бил даван под съд, някои полицаи са били отстранявани от служба за не по-дълго от два дни. Като цяло годината не се бе оказала лоша за „Вътрешни разследвания“. А междувременно в портландската полиция се появил нов шеф. Старият бе напуснал миналата година, а градският съвет имал двама кандидати за поста — единият бял и местен, другият чернокож и южняк. При избиране на чернокожия кандидат броят на чернокожите полицаи в града вероятно би се увеличил със сто на сто, но съветниците предпочели местния. Решението не било лошо, човекът бил читав, само че някои местни лидери от малцинствата все още били доста сърдити. А старият полицейски шеф се гласял да става губернатор.