— Изглежда, в имота е влязъл нарушител — външен човек — обясни Хармън. — Мисля, че ще е най-безопасно всички заедно да се приберем у дома, докато нещата се изяснят.
Хората се подчиниха веднага, единствено Джейкъбс започна да мърмори, че имал творчески импулси. Може би в главата му се въртеше поредният безсмъртен текст, поема да речем, която да остане загубена за идните поколения. Хрумна ми, че по-скоро се опитва да прикрие неудобството заради несръчното си шофиране. Един по един гостите си изнизаха в библиотеката. Джейкъбс и Съмър веднага се втурнаха към големия френски прозорец над равно окосената морава пред задната част на дома.
— Никой няма — заяви писателят.
— А може би е по-добре да не се приближаваме до прозорците — изведнъж се сепна Съмър и се отдръпна назад.
— Вероятно става дума за неканен гост, а не за снайперист — усмихна се Ръсъл.
Съмър се поколеба, а Джейкъбс я прегърна през рамо, като че се кани да я защити. Тя не се отдръпна. Поетична нагласа, рекох си. Има такива жени, силният интелект винаги ги привлича.
Стана ясно, че шофьорът, домакинът и главната прислужница живеят в пристройки към имението на Хармън. Келнерите, наети специално за вечерта, се бяха скупчили в ъгъла на помещението като уплашени гълъби. Готвачката, жителка на Портланд, я докарвали и отвеждали ежедневно. На прага се появи шофьорът на име Тод, облечен бе неофициално — в джинси и пъстра риза, отгоре й черно кожено яке. В ръка носеше пистолет — смит и уесън беше, деветмилиметров, бляскаво оксидиран. Държеше го както трябва, като човек, видимо умеещ да си служи с него.
— Имате ли нещо против и аз да дойда с вас? — запитах Хармън.
— Нямам нищо напротив — рече той. — Може би няма и нищо, но по-добре е наистина да проверим. За всеки случай.
Минахме през кухнята, там готвачката и прислужницата стояха до големия умивалник и гледаха навън през малкото прозорче над него.
— Какво става при вас? — запита Хармън.
— Мария видяла нещо — рече готвачката, привлекателна на вид жена на средна възраст със стройно, атлетично тяло и прибрана на тила черна коса.
Прислужничката беше млада, оказа се мексиканка, също приятна и стройна. Хармън явно държеше на естетиката в домакинството.
— Ей там, до дървета, откъм източна стена — посочи Мария. — Стори ми се, че мъж било.
Ръцете й потреперваха, видимо се бе изплашила.
— Ти видя ли нещо? — запита домакинът готвачката.
— Не, аз още работех. Мария ме извика при прозореца. Може би онзи човек вече си е тръгнал?
— Ако е имало някой там, досега сензорните аларми и детекторите за движение да са се задействали — поклати глава Хармън и като се извърна към Мария, запита: — Светлините не се ли включиха?
Тя поклати глава в знак на отрицание.
— Там има доста сенки — отбеляза Тод. — Може поклащащи се клони да си видяла. Сигурна ли си, че не си сбъркала?
— Не съм — отвърна тя. — Човек вижда.
Тод хвърли към Хармън поглед, сви рамене. Изглеждаше по-скоро примирен, отколкото загрижен.
— Оттук нищо няма да констатираме — обадих се аз.
— Запали осветлението навсякъде — нареди домакинът.
Тод пристъпи към табло на стената и започна да включва поредица портативни шалтерчета. Отвън незабавно светнаха десетки лампи. Тод тръгна първи навън. Последвах го, като по пътя зърнах закачен на стената фенер, взех го с мен. Хармън поизостана. Все пак нямаше пистолет. За беля и аз не носех никой от моите. Стори ми се невъзпитано да ходя на вечеря с патлак под сакото.
Мощните тела осветяваха почти цялата външна площ с изключение на няколко сенчести ивици покрай стените. Внимателно ги огледах с помощта на фенера, но не видях нищо нередно. Земята тук бе мека, отпечатъците от стъпки биха останали. Самата стена бе висока поне два метра и половина, ако не и повече, обрасла в бръшлян. Всеки прекачил се би оставил някакви, дори и дребни следи в него, обаче зелената маса изглеждаше непокътната. Проверихме и останалата част на оградената площ с градината, нищо не открихме. Тод повтори, че според него Мария е сбъркала.
— Тя си е такава, плашлива, лесно се стряска — обясняваше ми той, докато се връщахме назад към изхода, където ни чакаше Хармън. — Латинска му работа: все едни такива ги дрънка Мадре де Диос, Хесус! Иначе е готина, ама не бута, по-лесно ще навиеш някоя калугерка да ти легне.
Хармън ни пресрещна с въпросително изражение и разперени ръце, все едно „Какво става?“ искаше да каже.
— Нищо няма — уведоми го Тод. — Просто нищичко.
— Много шум за нищо — поклати глава Хармън и ни поведе назад.