Празен. Кух.
— На ваше място бих внимавал през следващите няколко дни, г-н Хармън — обадих се аз. — Ако излизате, винаги водете и Тод със себе си. И още един съвет: проверете алармените системи.
— Само заради някакъв си невидим човек ли? — запита Хармън и тонът му бе почти скандализиран.
— Ако е същият, знайте, че е особено опасен. Освен това може би не е и сам. Както казахте — за всеки случай.
Сетне с Джун си тръгнахме. Аз бях на волана, пред нас електронно задвижваните порти се отвориха безшумно. Дадох малко повече газ, къщата постепенно започна да се смалява зад нас.
— Боже мой — изтърси Джун. — Ама ти наистина живееш интересно, а?
Досетих се какво намеква.
— Смяташ, че аз съм виновен, така ли?
— Ти каза на Джоел, че човекът в червената кола би могъл да направи същата връзка, която и ти си направил. Или по-точно аз ти я направих, нали? Защото аз те доведох тук. Но пък има още една вероятност.
В гласа й звучеше фина, едва забележима укорна нотка. Нямаше нужда да ми обяснява каквото и да било. Сам се бях досетил още в началото какво иска да каже. И преди това ми бе хрумнало същото, само че не ми се искаше да го формулирам пред Хармън. Думите си насила преглътнах, чак ми загорча. Защото както аз бях следил Мерик, може би сега той мен следеше. Аз пък право при Джоел Хармън го бях отвел.
Във всеки случай повече ме безпокоеше описанието на човека в градината на Хармън. Изглежда, че интересът на Мерик към Даниъл Клей бе привлякъл нечие внимание. Човек или по-скоро човеци, коригирах сам себе си, припомняйки си различни многозначителни случки, зловонни ветрови течения откъм тресавищата, онези изписани с детски почерк слова върху прашното таванско стъкло, силуети на хора кухи, празни… Може би някой или някои пък вървяха след Мерик, следяха него. Интересна комбинация. Самият Мерик дали съзнаваше това или пък тяхното присъствие имаше нещо общо с мистериозния клиент на Елдрич? И все пак ми бе трудно да си представя някакви си призрачни, кухи хора да се изкачват по скърцащото стълбище към стария адвокатски кабинет на най-горния етаж. Или пък да мерят сили с онова същинско секретарско плашило на по-долния етаж, дето варди подстъпите към адвокатската светая светих. Отначало случаят ми се бе сторил проста работа — да проследиш един досадник, — сега обаче нещата ставаха все по-странни и сложни. Истински се радвах, че скоро Ейнджъл и Луис ще се присъединят към мен. Даденият ми от Мерик срок изтичаше и въпреки че си бях съставил план за действие срещу него, един вътрешен глас постоянно повтаряше, че не Мерик е главната ми грижа. С него бях в състояние да се справя — така или иначе. Опасен беше — вярно, но пък позната величина. А Празните човеци — точно обратното…
13
Рано на следващата сутрин стоях край паркинга на портландския обществен пазарен център. Само за една нощ температурите рязко бяха спаднали. Според метеоролозите през обозримото бъдеще времето щяло да се задържи студено, а това на местния мейнски език означаваше затопляне да очакваме чак някъде през април. Мразовито ми беше, пък и влажно, замъчи ме усещане, че при допир дрехите ми мокреят. Прозорците на заведенията и минаващите коли бяха запотени — нали топлината в тях изпарява влагата и я отлага по стъклата. На всичкото отгоре имах и леко клаустрофобично чувство, сякаш се намирах в тясно, затворено пространство.
Повечето хора имат възможността да се приберат на топличко у дома, обаче не всички са такива късметлии. Пред социалния център на „Пребъл“ вече се бе натрупала опашка, там всеки ден се събират най-бедните ни съграждани, доброволци сервират безплатна закуска. На някои и бърз душ им се отдава да вземат или да се поизперат, други пък получават чисто бельо и възможността да използват телефон безплатно. На работещите бедняци дават торбичка с обедна храна, защото няма да имат възможността да се върнат в нужното време. Центърът имаше бизнес партньори от областта на обслужващата дейност и храненето — „Уейсайд“ и „Сейнт Люк Суп Кичънс“. Заедно трите институции въртяха значителна благотворителна дейност: годишно сервираха над 300 000 порциона храна на хора, които иначе биха гладували или мизерствали, пренасочвайки за храна част от парите си за наем или жизненоважни лекарства.
Наблюдавах тези хорица от мястото, където се намирах. В опашката имаше най-вече мъже, някои от тях закоравели улични ветерани с мръсни дрехи и рошави коси. Намираха се и хора, които все още може би бяха на стъпка разстояние от съдбата на бездомника. Жените бяха доста по-малко на брой, но си приличаха удивително. Едри фигури, груби лица, чертите им обезформени от алкохол и труден живот, телата им напълнели от нездравословната, тлъста храна, още повече от евтините спиртни напитки. Съвсем проста работа бе да познаеш кои са новодошлите в тази социална категория: дрехите им все още прилични, оглеждат се срамежливо, на този етап не свикнали да разчитат на подаяния. Този тип хора не говорят с околните. Те обикновено гледат в земята или извръщат лица към стената. Срам ги е от околните, също като нови затворници в едно и също отделение със закоравели бандити. Страх ги — е най-вече да не мине някой познат или стар приятел, още повече работодател, който внезапно да реши, че е зле за бизнеса му да наема лица, които нямат пари за закуска.