Почти всички в опашката бяха над трийсетте и отгоре. Това даваше невярна картина за бедните в град, където според официалната статистика един от всеки петима на възраст под 18 години живееше в пълна бедност.
Недалеч от това място се намират и Центърът за рехабилитация на Армията на спасението, едно от централните полицейски управления и градската съдебна служба за условно освобождаване. Този триъгълник е своего рода филтър, през който минават повечето граждани с правосъдни проблеми. Стоях там, пиех купено от супермаркета кафе, изчаквах да зърна познато лице. Никой не ми обръщаше особено внимание. В края на краищата беше прекалено студено, че за някой друг да мислиш, забравяйки себе си.
Минаха двайсетина минути, мярна се лицето, което очаквах да видя. Човекът се казваше Ейбръхам Шокли, обаче всички на улицата го познаваха като „Господин посредника“ или още по-накратко само с прякора Средата. Беше престъпник от кариерата, ако изобщо такъв тип дефиниция може да съществува. Не беше от най-добрите в своя занаят, но пък това съдилищата не ги интересуваше. В различни времена го бяха съдили за притежание на наркотици клас А с намерение да продава, кражба с измама, кражба с взлом, шофиране в пияно състояние, нощен лов извън сезона и прочие още приключения. Имаше определен късмет Средата, че насилието никога не бе фигурирало като присъствие в делата му. Затова в редица случаи бе отървавал голямата балтия — престъпленията му попадаха в други, по-леки съдебни категории съответно с по-снизходителни наказания. Още и местните ченгета при нужда винаги бяха добавяли по една добра дума за него, защото на практика Средата бе приятел с всички. Познаваше ужасно много хора. Умееше да слуша. Помнеше всичко. Най-важното — не беше доносник. Имаше свои, собствени стандарти на поведение, собствени принципи, придържаше се към тях по най-добрия възможен начин. Никога няма да отиде да натопи някого, обаче искаш ли да предадеш нещо важно на човек, който не държи да го знаят къде е, най-точният начин е за услуга да хванеш Средата. Пак към него трябва да се обърнеш и ако търсиш за разговор човек с лоша слава, разбира се, не с цел да го настаняваш зад решетките. На свой ред Средата винаги се бе поставял в услуга на онези, дето са загазили и търсят начин да направят сделка с ченгетата или с наблюдаващия нечие условно освобождение офицер. Средата бе мъничко, но ужасно полезно колелце в огромния механизъм на неофициалната правосъдна система — т.нар. Съдилища в сянка, където се правят сделките и някои хора си затварят очите за по-дребни неща, за да могат да заковат по-едрите, а ценното време да се използва за най-важните дела.
Видя ме в мига, когато заемаше място в опашката. Кимнах му, сетне извърнах гръб и бавно закрачих по „Портланд“. Не минаха и две минути, долових догонващи ме стъпки и скоро Средата застана до мен. Беше навършил четирийсетте, обличаше се небрежно, но чисто — жълти маратонки, сини джинси, два пуловера и палто с цепка, разпорена в горния й край и затова стигаща чак до гърба му. Косата му бе неравно подстригана, червеникавокестенява на цвят. Хора в позицията на Средата не си хвърлят парите по разни бръснари. Живееше, без да плаща наем, в едностайно мазе на къща в пресечка на „Форест Авеню“ по силата на негласно споразумение със собственика, който разчиташе на него да държи под око по-буйните наематели и да храни настанилата се по рождение в сградата котка.
— Да закусим, а? — подхвърлих му аз.
— Само ако е в „Бинтлифс“ — веднага отвърна той и намигна. — Чувам, че там бачкали фантастики — яйца „Бенедикт“ с омарче, а?
— Ти май наистина имаш вкус за готини неща, а? — засмях се аз.
— Ехей, ти к’во знаеш, аз със сребърна лъжичка в устата съм раждан!
— Вярно, само дето от бебето в съседната люлка сигурно си я свил.
За тяхна чест в „Бинтлифс“ не ни заглеждаха много, отведоха ни в сепаре на горния етаж, а Средата си поръча ядене поне за два дни да му трае. Започна с плодове и портокалов сок, сетне препечени филийки с масълце, въпросните яйца с омар, за които бил слушал толкова много, пържени картофки „по домашному“, хайде още кифлички за попълване на празни места — няколко от тях отидоха по бездънните му джобове. Обясни, че били „за аверите“. Докато похапвахме, говорехме за книги, местни новини и какво ли още не — единствено избягвах причината, поради която бях довел „Господин посредника“ тук.