Това го изискваше доброто възпитание и джентълменското поведение, на които Средата държеше много, дори и когато посягаше да свие нещо от приятел.
— Е, аре, казвай сега защо сме тук — въздъхна след петото кафе Средата. — Щото не си ме домъкнал в тая скъпотия за кеф компания да ти бачкам, нали?
Кафетата не му се отразиха на тонуса, в смисъл че не изперка, поне не повече отколкото беше още в началото. Чувал бях една приказка — дай на Средата купа сметана да подържи, тя ще се превърне в масло преди още часовника да си успял да навиеш. Причината беше в огромната му нервна енергия, така стръвно бликаше от него, че бе изморително да седиш наблизо повечко време.
— Не само заради компанията, човече, има още нещо — отвърнах аз. — Ще те помоля да поразпиташ — ти знаеш къде — за човек на име Франк Мерик. Ще го познават онези, дето са били в „Томастън“ или в „Супермакс“. Лежал е десетка, последните две или три в „Супермакс“, сетне са го освободили и препратили за съд във Вирджиния.
— К’ъв е тоя? Специален нещо, а?
— Не е от онези, дето лесно се забравят. Има репутация на терминатор.
— Солидна или въздух?
— Аз обикновено си проверявам източниците.
— А сега къде е?
— Тук някъде.
— Подновява стари познанства, а?
— Напълно възможно. Ако е така, бих желал да науча имената.
— Ще поразпитам този-онзи. Едва ли ще отнеме много време. Да кихнеш по 25 цента, че да не губя време кат ти се обаждам?
Дадох му една визитка, всички налични монети в джобовете ми и петдесет долара в няколко банкноти по десет, петарки и по един, та по-лесно да купува бира и сандвичи, смазвайки механизмите си за информация. Познавах работната му методика. И по-рано го бях търсил за помощ. Когато намери нужния източник за Мерик, нещо, в което бях стопроцентово сигурен, ще ми върне рестото и един куп касови бележки, чак тогава ще си каже цената за услугата. Така работеше Средата в „официалното“ си качество, спазвайки едно просто правило: не крадеш от никой, който при нужда може да се окаже на твоя страна.
Мерик се обади някъде по обедно време. Цялата сутрин се бях оглеждал с очакване да цъфне отнейде, обаче не се появи нито той, нито червената му кола. Смятах, че е достатъчно печен да си смени возилото, но пък това означаваше Елдрич и клиентът му да са все така готови да го финансират. Бях взел нужните предпазни мерки в случай, че той или някой друг тръгне да следи къде се движа. Но нямаше признаци за подобни опашки, поне не и в този последен ден. Джаки Гарнър бе получил съответните нареждания и редовно докладваше, че при Ребека Клей всичко е тихо. И ето го, телефонът иззвъня. Отсреща Мерик, вече си показва рогата.
— Времето ти свърши — рече той.
— Да ти е хрумвало някога, че с добро и топла приказка по-надалеч се стига?
— Ти пак ли на умен се правиш? За топли приказки време няма, но я стисни някому топките здравата, пък и ги поизвий мъничко и само гледай ефекта — поразителен е.
— Велики мисли. В пандиза ли си ги чувал?
— Смятах, че не си пропилял даденото време да ровиш къде съм бил и къде не. Иначе сериозен проблем се задава.
— Не научих достатъчно — нито за теб, нито за Даниъл Клей. Дъщеря му не знае нищо повече от теб по въпроса. Вече ти го е казвала. Само че ти не искаш да чуеш.
Мерик изпръхтя през носа, сякаш весело му стана.
— Ооо, виж, това е кофти. Ти кажи на госпожичката, че съм разочарован от нея. Я по-добре недей, аз лично ще и го кажа.
— Чакай малко. Не съм казвал, че не разполагам с нищо — излъгах, трябваше да го избудалкам с нещо, дето ще привлече вниманието му. — Имам копие на полицейски доклад за Даниъл Клей.
— Е, и?
— Там се споменава дъщеря ти.
Отсреща настъпи мълчание. Дали кълвеше?
— Освен това има неясноти, неща, които не разбирам. Смятам, че и ченгетата не са ги загрели.
— И в какво се изразяват те? — сега гласът му бе променен, звучеше носово, сякаш нещо го бе сграбило за гърлото.
Би трябвало да изпитвам угризения. Лъжех, спекулирайки с чувствата на баща, чиято дъщеря е безследно изчезнала. Нямаше да ми се размине ей така, дойде ли часът на истината.