— Тц, по телефона не става — опънах се аз.
— Тогава какво предлагаш?
— Да се срещнем. Ще ти дам да надникнеш в документа. Ще ти кажа и какво друго съм научил. Сетне ти прави какво ти сърце желае, обаче без Ребека Клей, далече от нея. Ясен съм, нали?
— Не става, не си човек за вярване. Зърнах ги онези пещерни диваци, дето си ги пратил да вардят жената. Какво ще те спре да ги насъскаш по мен, а? Аз проблем с тях нямам, стигне ли се до това, ще ги нулирам. Само че така сам ще си прецакам разследването, както би се изразил ти.
— И аз не искам кръвта им на мен да тежи. Дай на публично място да се срещнем. Ти си четеш четивото, сетне се разделяме. Да те предупредя обаче: давам ти шанс заради детето — дъщеря ти. Мернеш ли се около Ребека Клей отново, значи нещата веднага в друго измерение отиват. Гарантирам ти, че няма да ти хареса — каквото и да последва.
Мерик въздъхна театрално.
— Хайде стига си се дървил, мястото кажи.
С това бях готов, казах му го веднага — боулинг центъра „Биг 20“, той се пада на шосе 1. Дори и упътвания му дадох. Сетне хванах телефона и започнах да набирам.
Средата ми се обади някъде около три часа следобед.
— Намерил съм ти човек. Обаче ще шариш.
— Колко?
— Билет за хокея довечера и петдесет кинта. Там ще се видите.
— Готово.
— Остави билета до поискване на гишето в плик с моето име. За останалото аз ще се погрижа.
— На теб лично какво ти дължа?
— Стотарка много ли ти се вижда?
— Звучи ми точно.
— Имам да ти връщам от онези пари. Ще ти ги дам, когато се видим.
— А човекът име има ли си?
— Естествено, но ти му викай Бил.
— Той нервак ли си пада?
— Не бих казал, поне не и преди да спомена Франк Мерик. Хайде чао засега.
Кендълпин боулингът е стара традиция в Нова Англия. Топките са по-малки и по-леки, а фигурите — доста по-тънки: около 8 см по средата, около 4 см на върха и в основата. Да ги пометеш качествено е по-скоро въпрос на късмет, отколкото на умения. Чувал съм, че никой не е печелил игра с десет перфектни хвърляния. Най-добрият резултат, постиган в Мейн, е 231 точки от общо възможни 300. Лично аз никога не съм правил повече от 100.
„Биг 20“ съществува в Скарбъро още от 1950 г., когато го построил албанец на име Майк Антон. Бил най-голямата и най-модерната боулинг инсталация за времето си и май все още си е такава. Седнах на розов пластмасов стол да почакам. Беше четири и половина часът, петък следобед, всички коридори бяха заети. По възраст играчите варираха между хлапета и дъртаци. Ехтеше смях, миришеше на бира и пържено, по дървените алеи топките бумтяха с типичния си звук. Близо до мен играеха двама старчоци. Въздържани бяха, мятаха съсредоточено, почти не говореха — едва ли си размениха повече от десетина думи. И двамата имаха по 200 точки, изглеждаха много навити за последните хвърляния, но така и не успяха да повишат резултата. Разочарованието си изрази само единият, и то с едно кратко „Пффф!“.
Седях мълчаливо, бях единственият без компания сред десетки групички весели мъже и жени. Съзнавах, че вече прехвърлям някои норми в играта с Мерик.
Мобилният ми телефон звънна малко преди пет часа. Мъжки глас рече:
— Задържахме го.
Отвън бяха спрели две патрулни коли с маркировка на полицията от Скарбъро и три немаркирани автомобила — по един от полицейските управления на Портланд, на Южен Портланд и Скарбъро. Имаше и шепа дежурни зяпачи, насъбрали се да погледат сеир. Мерик лежеше по лице на паркинга, ръцете му закопчани с белезници на гърба. Когато приближих, вдигна глава и ме изгледа. Нямаше вид на ядосан. По-скоро изглеждаше разочарован. Зърнах О’Рурк наблизо, беше се облегнал на една от колите. Кимнах му, извадих телефона. Ребека Клей се обади незабавно. Каза, че е в съда, съдията тъкмо щял да издаде заповед за временната й протекция във връзка с тормоза от страна на Мерик.
Обясних, че отивам в полицейското управление на Скарбъро и ще бъда там, в случай че има нужда от мен, след като свърши в съда.
— Някакви проблеми? — запитах О’Рурк.
Той поклати глава.
— Той сам ни се набута в ръцете. Дори и устата не си отвори да запита какво става и защо.
Докато разговаряхме, полицаите вдигнаха Мерик на крак и го отведоха в една от немаркираните коли. Тя потегли, зърнах го вътре, седеше с изправена глава и гледаше право пред себе си.
— Изглежда стар — отбеляза О’Рурк. — И в него има нещо особено. Не е човек, с когото бих имал особено желание да се сблъскам. И съжалявам, че ти го казвам, ама ти току-що точно това направи.