— Струва ми се, че не съм имал особен избор — поклатих глава аз.
— Е, добре де. Сега поне имаме възможността да го задържим известно време в ареста и да видим какво можем да научим от него.
Продължителността на ареста при Мерик зависеше от евентуално отправените срещу него обвинения. Ако изобщо те са формулирани както се полага по закона и бъдат уважени, разбира се. Например дебнене, което като юридически термин означава поведение, с което причинявате раздразнение у дадено лице или член от семейството му, уплаха, страх от физическо нараняване. То попада в категорията на престъпления от типа Г. Тероризирането е тип В, тормозът — тип Д. Евентуално бе възможно да се прибави непозволено влизане в чужда собственост и престъпно нанасяне на щети. Така или иначе всичко, взето накуп, пак едва ли бе достатъчно да гарантира задържането му по-дълго от следващия вторник. И то при положение, че не се появят адвокатите. Защото те незабавно биха възразили: тип Д и Е разрешават задържането на заподозрян само 48 часа без по-сериозни обвинения, като изключим уикенда и официалните празници.
— Смяташ ли, че твоята клиентка ще се захване сериозно с тази работа?
— Ти какво предлагаш — да го направи ли?
— Този човек е опасен. Изглежда ми тъпо да го пандизим само за шейсетина дни. И то би станало само в случай, че съдията приеме всички наши аргументи в полза на изпращането му в затвор. Всъщност може и до обратен ефект да доведе. Само че това — последното — все едно аз не съм ти го казвал, нали?
— Никога не съм те възприемал като човек, който обича хазартното мислене.
— Тук за хазартно мислене дума не става. За пресметнат риск ти говоря.
— На каква база пресметнат?
— На базата на нежеланието на Франк да ходи в затвора и твоите способности да защитиш клиента си.
— Значи виждаш някакъв компромис?
— Виждам нещата така: ние го предупреждаваме, имаме готовност заповед за арест да влезе в сила по всяко време, сетне го пускаме. Този град е малък. Няма къде да се изпари като дим. Ще му закачим професионална опашка, ще следим къде ще ходи и какво ще прави.
На мен това не ми прозвуча като най-доброто решение. Ама никак. В същото време обаче излизаше, че ми се дават екстри — деветдесет и шест часа без Мерик да ми диша във врата. При всички случаи бе по-добро от нищо.
— Хайде първо да чуем какво ще каже в своя полза — предложих аз. — Ще ме пуснеш ли да присъствам?
— Вече съм го уредил. Не беше много трудно. Изглежда още имаш приятели в Скарбъро. Ти само внимавай в приказките му. Засечеш ли нещо важно, просто ми дай знак, без той да усети. Смяташ ли, че ще поиска адвокат?
Позамислих се върху тази възможност. Реши ли, че иска, ще трябва към Елдрич да се обърне, и то при положение, че старият адвокат е правоспособен да практикува в Мейн. Имаше и друга вероятност, разбира се — Елдрич да разчита на колега в щата, готов да работи на принципа услуга за услуга. В същото време имах чувството, че подкрепата на Елдрич е условна, тоест зависи от разни неща, а неотдавнашните действия на Мерик може да са го принудили да си преоцени позициите.
— Първо да ти кажа, че не вярвам да е много разговорлив.
О’Рурк сви рамене.
— Е, може да откара някой и друг ритник.
— Вярно — ухилих се аз, — само че ще трябва да те докладвам на „Вътрешни разследвания“.
— Ами да, разбира се — прие той шегата. — Ще седна да поработя върху самия себе си. И все пак това тук е район на Скарбъро. Можем да се дистанцираме и само да гледаме те как ще поработят.
Качи се в колата си, погледна ме. Другите също потегляха, първо ченгетата от Скарбъро, сетне тези от Портланд.
— Хайде де.
— Веднага след теб.
Той потегли, кибиците се разкараха, внезапно останах сам. Колите се изтъркаляха край мен, качиха се на шосе 1 и запрашиха в обратна посока. Обляният от светлината на големия неонов надпис „Биг 20“ паркинг опустя, а зад мен — отвъд цимента — като че зейна мракът на тресавището. Обърнах се и, странно потиснат, се взрях в тъмнината. Не можех да се отърся от внезапно появилото се усещане, че отнейде там, изпод най-дълбоките му утроби, нещо също се е вторачило в мен. Качих се на колата, запалих, напрегнах цялата си воля да се отърва от това черно чувство.
Мерик седеше в малка квадратна стая до бяла маса със завинтени в пода крака. Около нея имаше три стола, той бе в онзи срещу вратата, другите два бяха свободни. Подобно на малка черна дъска табло за обяви висеше на стената до вратата, повърхността му покрита с детски тебеширени драсканици. От другата му страна бе стенният телефон, а високо в ъгъла — видеокамерата. В стените бяха монтирани скрити микрофони за запис на разпита.