Ръцете на арестувания бяха в белезници, а тяхната верига — прокарана през монтиран на масата метален пръстен. Някой му донесе кутийка безалкохолно, взета от автомата край стаята на лабораторните техници, само че тя си стоеше така, недокосната. Помещението нямаше отражаемо огледало, обаче разпита можехме да следим на компютърен монитор в съседна стая. Не бяхме само двамата с О’Рурк. Тукашното пространство бе достатъчно да се настанят максимално четирима, но в момента имаше поне три пъти повече хора и всички бяха заковали очи в екрана.
Един от тях бе детектив сержант Уолъс Макартър. Отдавна се познавахме с него. Чрез Рейчъл го бях запознал със съпругата му Мери. И в известен смисъл на думата потта бях отговорен за смъртта й, обаче Уолъс никога не бе гледал на нещата по този начин, което му правеше чест, особено като се имат предвид някои допълнителни подробности.
— Не всеки ден жива легенда ни гостува — обади се той. — Дори федералните са си направили труда…
И махна с палец към вратата, където бе изпружил врат Пендър, новият завеждащ местното бюро на ФБР. Говореше с мъж, когото не познавах, но вероятно бе негов колега. Веднъж в Портланд някой ме бе запознал с новия феберейски шеф, мисля, че на благотворително полицейско мероприятие беше. Стори ми се свестен, доколкото това може да важи за федералните. Пендър срещна погледа ми, кимна, кимнах му и аз. Поне не се бе опитал да ме изхвърли, за което трябваше да съм му благодарен.
Макартър поклати глава в подобие на възхищение и отново отвори уста:
— Този Мерик е от старата школа. Такива вече не се раждат.
О’Рурк се усмихна укорно.
— Боже, докъде ли ще го докараме, щом започнем да съжаляваме подобните на този тип? Не бил лош, а? Убивал чисто и леко. Няма мъчения, няма извращения. На жени и деца не посяга. Само на мъже, дето някой им е пуснал поръчка, а?
Мерик държеше главата си равно, не гледаше към камерата, но бях сигурен, че ни усеща. Нямаше начин да не знае, че ще гледаме.
В стаята влязоха две ченгета от Скарбъро, детективи — едър мъжага на име Конлоу и жена на име Фредериксън. Формално погледнато, те бяха извършили ареста на „Биг 20“ Щом започнаха разпита, противно на очакванията, Мерик вдигна глава и започна да отговаря на въпросите спокойно и вежливо. Видимо изпитваше нуждата да оправдае действията си и да се защити по най-добрия начин. И сигурно бе прав. Дъщеря си беше загубил, имаше право да запита къде може да е тя.
Конлоу: Какви са интересите ти спрямо Ребека Клей?
Мерик: Никакви, освен баща й.
К: А какво общо имаш с баща й?
М: Той е лекувал моето момиченце. Сега него го няма. Тръгнал съм да установя къде е то.
К: И смяташ, че можеш да го постигнеш, като я плашиш, а? Едър мъж като бик, върви след беззащитна жена, дебне я. Браво бе!
М: Никого не съм плашил, нито заплашвал. Не съм я и издебвал. Исках само да й задам някои въпроси.
К: И затова се опитваш да нахлуеш в дома й, прозореца й трошиш?
М: Не съм правил опит да нахлувам в дома й. Счупването на прозореца бе случайно. Ще си платя за щетите. К: Кой ти дава акъл за тези неща, а?
М. Никой. Няма нужда някой си да ми казва, че случилото се просто не е справедливо.
К: Кое не е справедливо?
М: Това, че дъщеря ми може да изчезне безследно и никой пет пари да не дава.
Фредериксън: Може би дъщеря ти е избягала. Знаем, че е имала сериозни проблеми.
М: Аз й казах, че ще дойда да я потърся и да направя нужното. Не би следвало да бяга, не е имало защо.
К: Ти си бил в затвора. Как ще можеш да направиш нужното от затворническата килия?
М: (мълчи)
Ф: Откъде взе кола?
М: От един адвокат.
Ф: Кой е адвокатът?
М: Името му е Елдрич, от Масачузетс е.
Ф: Защо ти я е дал?
М: Той е добър човек. Смята, че имам право да задавам някои въпроси. Отърва ме от неприятности във Вирджиния, сетне ми помогна, когато се върнах тук.
К: И ти дава автомобил ей така, защото има голямо и добро сърце ли? Какви са тези щедри хора, бе? Рицари някакви свети, а?
М: Може би трябва него да го запитате.