Беше събота, но по телефона Прайс ми каза, че възнамерявала да работи по няколко дела поне до един часа. Минах покрай магазин на име „Кархартс Вилидж Стор“, оттам си купих пресни кифлички, сетне оставих колата и тръгнах пеша към кантората й бавно през центъра. Още нямаше обед, когато влязох в общата приемна. Седнала зад бюро млада жена ме упъти и веднага вдигна телефона да уведоми секретарката на Прайс, че идвам. Минах по коридора вляво, влязох в неголяма стая. Секретарката се оказа млад мъж около двайсетте с червена папийонка и тиранти. При друг на неговата възраст това би изглеждало като грижливо култивирана ексцентричност, обаче смачканата му памучна риза и петънцата от мастило по светлокафявия панталон говореха за чиста проба искреност.
Самата Прайс бе на около четирийсет, с червена къдрава коса, късо подстригана в стил, който би подобавал на поне двайсетина години по-стара жена. На стола й висеше тъмносиньо сако, полата й бе в същия цвят, изглеждаше уморена и като човек, водил прекалено много непечеливши битки със системата. По стените висяха картини с коне. По пода, на прозоречните первази и върху бюрото й имаше купища натрупани папки и все пак атмосферата бе далеч по-радушна и приветлива от офисите на „Елдрич и съдружници“. Сигурно защото тук бяха наясно с употребата на компютри и изхвърлянето на старите книжни архиви.
Вместо да си остане зад бюрото, Прайс ми освободи място на канапето, взе стол и се настани срещу мен. Между нас имаше масичка и скоро на нея се появи кафеник и чашки. Донесе ги секретарят, чието име бе Ърнест, а за труда си взе една от кифличките. Общата конфигурация ме поставяше в леко неизгодно положение — канапето беше по-ниско от стола на Прайс и доста по-неудобно от него. Отлично разбирах, че е нарочно. Ейми Прайс бе губила предостатъчно пъти, за да приема винаги най-лошото за даденост, и, изглежда, затова се беше научила при всякакви обстоятелства да се възползва от каквото и да е налично предимство, колкото и дребно да е то. Забелязах, че носи голям годежен диамантен пръстен. Под зимната слънчева светлина камъкът му игриво блещукаше в различни нюанси, сякаш в него се движеха миниатюрни живи същества.
— Хубав камък — подхвърлих.
Тя се усмихна.
— Вие да не се окажете експерт по скъпоценните камъни вместо детектив?
— Аз съм човек с много таланти — похвалих се. — Та когато детективският бизнес закъса, да имам на какво да се опра.
— Изглежда, добре се оправяте с въпросния бизнес. Щом често пише за вас по вестниците.
Замисли се над собствените си думи и добави:
— Май не се изразих точно. Искам да кажа, че когато някой вестник пише за вас, то материалът винаги изпъква, прави впечатление. На бас се хващам, че сте си хванали приятели журналисти. Не че в статиите ви хвалят, но пък имат уважението ви, то си личи.
— Вестникарската слава е лошо нещо, госпожо Прайс — отвърнах уклончиво, леко раздразнен от намека. — Не е за завиждане.
— Е, може би е така, но аз пак ви желая късмет в тази област, почитатели да привличате. Само че вие май искахте за Анди Келог да поговорим?
Нямаше намерение жената да се будалкаме. И ето ни на темата.
— С него бих желал да говоря.
— Той е в затвора. А в „Супермакс“ не пускат никого.
— Освен вас.
— Аз съм му адвокат и пак постоянно ми се налага да хитрувам и търся пролуки, за да стигна до него. А какви са интересите ви в случая на Анди?
— Даниъл Клей.
Лицето на Прайс се вкамени.
— И какво по-точно?
— Наела ме е дъщеря му. Тя си има неприятности с една личност, която се е захванала баща й да издирва. А пък излезе, че същата тази личност е общувала с Анди Келог в затвора.
— Мерик — откликна Прайс незабавно. — Франк Мерик, нали?
— Значи знаете за него?
— Няма как да не съм чувала за Мерик. Той се е сближил с Анди там.
Тук замълчах, изчаквайки. Прайс се помести на стола, поколеба се.
— Откъде да започна? — запита тя. — Аз Анди безплатно го защитавам, pro bono работя. Не зная доколко сте запознат с обстоятелствата, но ще се опитам да ви ги предам в кратко резюме. Захвърлен като бебе, сетне прибран от сестрата на майката. За съжаление те двамата със съпруга й са се отнасяли много жестоко с детето: предлагали са го на семейни приятели за сексуални удоволствия, значи чиста проба издевателства. Започнал е да бяга от дома още като осемгодишен, на 12 години вече е бил почти неуправляем. От деветгодишна възраст взима лекарства. В училище има огромни затруднения с уроците. Едвам е стигнал до трето отделение. Накрая се озовава в дом приют за деца с психически разстройства. Там е на държавен бюджет, средствата са минимални. Сетне е предложен за мнение и лечение на доктор Даниъл Клей в рамките на пилотна програма за психически травматизирани деца. Такава е и специалността на Клей, особено в случаи на малолетни жертви на физическо и сексуално малтретиране. В началото за програмата били подбрани няколко обекта, Анди се оказал един от тях.