— Какво искате да кажете с това? Къде се е връщал?
— Онези мъже са му нареждали къде да ги чака за поредната среща. Понякога не се явявали на нея, друг път идвали, но Анди винаги бил на мястото да ги чака. Защото не искал да се случи нищо лошо на Мишел. На половин миля разстояние от хижата имало поляна, а наблизо и река. От поляната надолу към пътя водела горска просека, достатъчно широка лек автомобил да мине. Обикновено Анди чакал там, някой от онези идвал да го вземе. Наредено му било да седи на земята с лице към реката, а чуе ли, че някой идва, в никакъв случай да не се извръща. Завързвали му очите, завеждали го в колата и оттам на друго място.
Нещо сякаш ме сграби за гърлото, в очите ми запари. Извърнах очи от Прайс. В съзнанието ми пламна цветна картина със звук: момченце седи на стар дънер, някъде наблизо ромоли вода, слънчеви лъчи проникват през клоните на околните дървета, птички чуруликат, нечии стъпки зашумоляват, а после настъпва мрак…
— Разбрах, че и на стола са го връзвали два пъти.
Тя ми хвърли бърз поглед, може би бе изненадана колко добре съм осведомен.
— Повече от два пъти са го слагали там. Анди се намира в постоянен омагьосан кръг. Пие силни лекарства, обаче дозировката им трябва да се наблюдава от медицинско лице и съответно да се коригира. Само че това никой не го прави в затвора, тогава медикаментите не действат както трябва, Анди изпада в различни състояния, понякога не е на себе си, обажда се агресията. Той напада надзирател, сетне го бият и наказват, психическото му състояние се влошава още повече, а лекарствата не му влияят или пък му действат зле. Съвсем ясно е, че грешката не е негова, обаче опитайте се да го кажете на надзирател, който е бил заливан с урината му. Случаят на Анди не е единствен, нито нетипичен. Има и други затворници, които трябва да следват строг и постоянен курс на лечение. Всеки го вижда, но никой не знае какво да направи или пък изобщо не го е и еня. Прощавайте, така говоря, когато съвсем ми е писнало. Представете си психически разстроен затворник, който нарушава някакво правило. Веднага го затварят в силно осветена килия, където има още подобни на него. Напрежението там е голямо, той ще направи ново нарушение. Тогава следва по-голямото наказание — столът. Завързан на него, той става още по-неуправляем отпреди. И пак ще извърши нещо непозволено, може би още по-голяма простъпка, дори и надзирател може да нападне. Крайният резултат в случай на някой като Анди е задълбочаване на заболяването му, понякога и със самоубийствени импулси. А къде може да ви доведе опит за самоубийство? Отново и отново на стола.
— Навремето Уинстън Чърчил бе казал, че за едно общество можем да съдим по отношението му към своите затворници. Да не говоря за затвора „Абу Гариб“ и какви ги вършим със затворници мюсюлмани в Ирак и в Гуантанамо, че и в Афганистан и на други места, където сме задържали хора, считани от нас за заплаха. Някои среди изглеждат изненадани от това, обаче достатъчно е само да се огледат, за да видят, че ние вършим същото и с нашите си хора. На първо място съдим деца, както се съдят възрастни. Психично болни отиват в затвора, някои и със смъртно наказание. Завързваме голи човеци за специални столове в мразовити помещения например защото лекарствата им не действат както трябва. И след като сме в състояние да го правим тук, в нашата си страна, какво ли би могло да се каже за отношението към враговете ни навън? Едва ли ще е по-добро!
Тя се ядосваше все повече и повече, а гласът й постепенно се извиси. Ърнест почука на вратата, провря глава и ни изгледа.
— Ейми, наред ли е всичко? — запита той и сега гледаше право в мен, сякаш аз бях виновен за данданията, което може би бе вярно, поне до известна степен.
— Наред е, Ърнест, не се притеснявай.
— Да донеса още кафе?
Тя поклати глава в знак на отрицание.
— И без това нервите ми съвсем са изтънели. А вие, г-н Паркър?
— О, не, нямам нужда.
Прайс изчака вратата да се затвори изцяло, тогава рече:
— Съжалявам, че така се получи.
— Как се получи?
— Ами развиках се повече от нужното. Вероятно не сте съгласен с мен?
— Защо ми казвате това?
— Вероятно защото съм чела за вас. Вие сте убивали хора. Приличате ми на човек, който съди сурово.
Не бях сигурен какво да й отговоря. Отчасти бях изненадан от думите й, може би дори и ядосан, но в тях острота или реална неприязън нямаше. Всъщност още в началото бе намекнала за какъв ме има, макар и по заобиколен път. А сега просто говореше каквото и мислеше.