С Андреас се настаниха по-далеч от езерото, сред дърветата, за да наблюдават Габи спокойно, за да се наслаждават на гледката — и двамата я мислеха за сирена, но не смееха да кажат това гласно, ами мълчаливо примигваха на ярката светлина, която се отразяваше във водата.
— Интересно ли ще ти е да научиш, че Патрик е бил отровен от майка си? — попита тя Еви.
Той неопределено поклати глава. Не можеше да откъсне поглед от капката вода, която се стичаше по ръката на Габи. Мислеше си, че ако се съсредоточи в една точка, има вероятност да издържи на изпитанието.
— Да ти кажа ли — продължи тя — колко неща взимаше Патрик, за да може да заспи, на неговата възраст!
От време на време се чуваше вик или смях, или някое „пльок“ откъм естествения трамплин, какъвто беше покритата с лишеи скала на брега на езерото.
Тя го гледаше право в очите, без да крие, че се надява да открие нещо в тях. Не беше лесно да запазиш самообладание, когато усещаш, че момиче като Габи се опитва да проникне в мозъка ти с такава настойчивост. Андреас се бе хвърлил във водата вследствие на ерекцията, получена при вида на блондинката, която си мажеше с плажно масло зърната на гърдите. Колкото до останалите, един пикаеше в далечината до едно дърво, друг слагаше опаковка бира под водата и я затискаше с няколко камъка, едно момиче вървеше към водата, поклащайки ханша си, друго едно, забелязвайки, че й е дошъл мензисът, каза мамка му и се отправи към колите, така че останаха само двамата. Беше насаме с това момиче, с тази недостъпна богиня. Ситуацията бе наистина интересна, едновременно опасна и страхотно завладяваща.
— А теб интересува ли те какво открих в нещата на Патрик?
Много я интересуваше. Нямаше нужда да го казва. Очите й лъщяха като ахати. Еви никога не беше сигурен какъв цвят са, колебаеше се между бледо синьо и перлено сиво, но този следобед, деня на погребението на Патрик, деня на невероятния разговор с Габи и на съвършената светлина, той откри, че са синьо-сиви и си каза Бог е велик. После се опита да мисли за нея като за момичето, което е спало със същото момче и в същото легло като сестра ми в продължение на месеци, но му беше все едно, винаги му бе било все едно.
— За какво точно става дума?
Беше запалила цигара и полека издишваше дима в лицето му. Трудно бе да си представи, че точно това момиче едва не бе припаднало, докато хвърляше цвете върху ковчега. Всъщност това бе най-завладяващото у момичетата — безбройните роли, които можеха да играят, и лекотата, с която преминаваха от една в друга почти мигновено.
Уговориха се да се срещнат в единайсет часа.
Междувременно тя реши да си почине. Обяви, че била изтощена, и се просна по корем. Еви толкова дълго бе стоял неподвижен, подпрян на ръце, че известно време не можеше да раздвижи китките си. В дланите му се бяха забили борови иглички и чакъл.
Когато вдигна глава, забеляза Анаис там горе, на слънчевата поляна, където паркираха колите си. Седеше с цялата си тежест върху един мини купър, същи Буда, издялан от гранит. Въпреки разстоянието, въпреки ниските клони и листа тя се взираше в Еви с остър и мрачен поглед. Иначе рядко се приближаваше до вода, както и до кое да е място, където се ходеше по бански. Ама за какво се е довлякла? Душеше, чисто и просто. Нищо друго. Еви я знаеше колко обича да си вре носа навсякъде, познаваше хитрините й, шпионската й дарба. Беше й нещо като втора природа. Нямаше събитие, случило се в „Брийанмон“ или на хълма, което тя да не узнае по един или друг начин.
— Не й обръщай внимание — каза Габи, без дори да отвори очи. — Не й дължиш обяснения.
Той отново погледна към поляната, но Анаис бе изчезнала.
— Така и не разбрах какво толкова намираше Лиза у нея. Нито аз, нито Патрик, нито никой. Истинска загадка.
Лор беше ужасена от вида си. Не можеше да си прости, че не е сдържала сълзите си. Сърдеше се и на Ришар, който бе изостанал на входа на гробището и я бе оставил сама с Александра — в този момент на пълно отчаяние тя ридаеше за провала си, за очакващата я безкрайна самота, за пустия и безжизнен път, отреден й от съдбата.
Имаше ли време да поправи щетите? Стъмваше се, небето аленееше, което означаваше, че няма пред себе си цял един живот, а едва един кратък час. Битката беше предварително изгубена.
— Кажи им, че едно осемнайсетгодишно дете се е хвърлило от моста — обади се Ришар с леко раздразнение в гласа. — Това би трябвало да им отвлече вниманието от подутите ти очи.
Няколко години по-рано подобна забележка би предизвикала един от ония сблъсъци, които им бяха запазена марка и чието болезнено ехо достигаше до стаите на Еви и Лиза. В такива случаи, както и други родители, те чупеха чинии, яростно тряскаха врати, крещяха колкото им глас държи, толкова оскърбени, онеправдани, унищожени от живота се чувстваха. Взаимно се обвиняваха за професионалния си неуспех, за краха на кариерите си, накрая си лягаха, останали без сили, уплашени от самите себе си, ужасени от чернилката, натрупана в съществото им и смразила кръвта им.