Освен това се бе изпотила и над горната устна. Коланът на шортите й се впиваше в корема, ръцете и краката й бяха порозовели. Бе дошла направо в собствената му стая. Бе изкачила хълма, за да го изненада в леглото му. Анаис Делакоста. Момиче с идеи — фикс.
— Сам си направи заключенията — подзе тя.
Той стана, преди напълно да е замърсила стаята, и без дума да каже, слезе в градината — с все още неуверена стъпка, куцукайки, леко разкрачен. Лор седеше под чадъра за слънце с още двама-трима души, настанени в шезлонги, с които пиеше разхладителни питиета и разговаряше. С Анаис по петите, Еви потегли наляво, към гората.
И сигурно щеше да направи някоя глупост, ако Ришар не беше излязъл от колибата си и не им бе преградил пътя. Еви възнамеряваше да даде на Анаис да разбере, по един или друг начин, че като е съгрешила от гордост, като се е обявила за неуязвима и свободна да изговаря гласно всички глупости, които й минат през главата, е направила една крачка в повече и е пресякла начертаната от него линия.
Така че фактът, че остана невредима, се дължеше на Ришар. На косъм се отърва през този ден дебеланата. Направо. Ришар намери, че синът му изглежда ужасно, та се наложи Еви да се вземе в ръце и да придобие друг вид, който сам нарече обезкръвения в процес на оздравяване. Ришар несръчно го прегърна през раменете и го притисна до себе си.
— Не е ли опасно да се разхождаш? — попита той.
В известен смисъл беше по-лош и от Лор. Еви се питаше дали не идва да го шпионира, докато спи, дали не стои прав до леглото му и не го гледа в продължение на минути — извратена работа. Цели три дни Ришар вървеше подир Еви из къщата и не му позволяваше да излезе от градината. Съвършената лепка — чувстваше се виновен до смърт, бе неспособен да затвори очи при мисълта, че можеше отново да задуха лош вятър и да предизвика рецидив.
Денят беше ясен и топъл. Хълмът ухаеше на хубаво, на някаква смесица от лято и есен. Огромният кедър, царствено разположен в средата на градината, буквално блестеше, все едно, че бе посипан със седефени люспи. В лазурното небе се носеха птички, други вихрено се гонеха. Недалеч оттам обаче картината ставаше мрачна.
Триото се загледа за миг в Аксел Мендер, човека от „Медиа Макс“, който можеше да се разпознае по посребрената грива и старомодните маниери, като например начина, по който пламенно целуваше ръка на жените, в случая на Лор, от върха на пръстите до свивката на лакътя.
Ришар разтегли устни в нещо като усмивка и преглътна коментара си. Срещна погледа на сина си, после на Анаис и чу гласа на Лор, която бе станала от стола си и идваше към тях с необичайно бодра стъпка. В момента, когато стигна до тях, Ришар бързо се отправи към кабинета си.
Секунда по-късно поршето потегли със свистене на гуми. Ришар го изкара на пътя и излетя пред очите на семейство Кроз, сякаш караше ракета.
— Какво става всъщност? — попита Лор, която се правеше, че не разбира.
Оставиха Еви на мира чак след три дни. Уф! Цяла вечност за момчето, което радостно се върна към самотните закуски и абсолютното спокойствие. Не че Ришар и Лор бяха изчерпали силите си. Просто бяха отвикнали да стават рано сутрин. Смъртта на Лиза ги изкара от релси.
Като начало ги напусна сънят им. После постепенно се върна, но си лягаха късно и ставаха късно, рядко преди пладне.
Еви отново можеше да изпуши една цигара, докато си пие кафето. Не съжаляваше, че се буди внезапно — откакто сестра му бе потънала в езерото, рязко се надигаше в леглото си точно преди разсъмване и широко отваряше очи в тъмното. Понякога, сред тишината, докато закусваше, му се струваше, че чува гласа на сестра си, и това беше хубаво. Стоеше като завинтен на табуретката с усмивка на уста, напълно очарован от това малко чудо. Нямаше на кого да каже колко му липсва тя.
Може би на Габи? Мислил бе за това. Опитваше се да си я представи в ролята на довереница. Междувременно тя не се бе обадила. А в момента целият „Брийанмон“ сигурно бе в течение на историята му.
Когато отново тръгна на училище, бащата на Анаис го повика в кабинета си. Венсан Делакоста рядко викаше някого в кабинета си, но случаят на Еви беше по-особен и никой директор не желаеше да има смахнат ученик в училището си.