Горе-долу откакто влезе в гимназията, двете страни като че ли сключиха някакво крехко примирие, което не означаваше, че Андреас охотно би се задържал вкъщи. Двете жени много бързо му писваха на оная работа, твърдеше той, и дори не подозираха до каква степен.
Вечер, захапала цигарата, Брижит изключваше автоматичното поливане и преминаваше на ръчно — беше убедена, че растенията имат чувства, ценят ръчното поливане и са признателни и поласкани от този знак всъщност на заслужено внимание. Трудно е да се каже дали говореше сериозно, когато подхващаше тази тема. Когато беше много горещо, си поливаше и краката.
Сега ги покани да си изплакнат своите, докато още държи маркуча.
— Как мина къпането? — попита тя. — Разкажете ми.
— Не особено склонен да влиза в разговори, Андреас дори не забави ход, само изръмжа нещо и повлече Мишел навътре, без да остави на Еви време да реагира. Докато двамата приведени прекосяваха прага, Брижит продължи:
— Хей, Еви, я ми кажи, чух, че си пострадал. По-добре ли си? Ей Богу, лошо ми стана, като разбрах. Ама наистина, що за идея! Цяла нощ се питах кое би могло да накара момче на твоята възраст, пък и всеки друг, да направи такова нещо и не можах да си отговоря.
В съседната градина семейство Форвил лениво отпиваха от чашите си и се занимаваха със своите бонзай, които все не искаха да загубят листата си — според последните новини още нито едно-единствено не се бе откъснало и приземило върху миниатюрните морави. Час по-рано Лор бе изтърпяла едно яко чукане в кабинета на Аксел Мендер в сградата на Медиа Макс и сега се прибираше вкъщи с черокито си, пълзеше нагоре по алеята с двайсет километра в час и се чувстваше дълбоко оскърбена и самотна. Някъде пееше птичка. В другия край на градината, застанала с лице на запад, Каролин правеше упражнения по йога, навлякла фланела с надпис ELVIS HURTS и с каска на главата. Без да изпуска маркуча, Брижит уверяваше Еви, че на света няма нищо, което да заслужава такава жертва, а той се питаше има ли смисъл да си хаби слюнката. В далечината, долу в долината над магистралата блещукаше някаква светлинка. Имаше задръствания с километри и в двете посоки. Ришар заяви на Габи, че е най-добре да прояви търпение.
Едно ято диви гъски се изгуби в тъмнината, Брижит насочи маркуча си към повторно разцъфтелите бугенвилии и попита Еви дали си дава сметка колко са привилегировани, до каква степен хората очакват от тях не благодарности, а малко по-интелигентно поведение.
Във всеки случай Брижит нямаше квадратна челюст и не приличаше на четири крил гардероб — много мъже падаха в капана и после се чувстваха като в небрано лозе. Затова, когато протегна ръка и нежно погали Еви по бузата, той не се дръпна.
Жестът й нямаше нищо общо с жестовете на Марлен Арамантис, майката на Мишел, които понякога бяха някак двусмислени. Не, беше просто приятелска, безкористна милувка, която трябваше да го успокои, да му покаже, че го разбират и му прощават.
Под бугенвилиите започваше да се образува локва. В този момент най-учудващо се появиха Андреас и Мишел. Леко напрегнати. Андреас, с все още влажни, пригладени коси, с мрачен поглед, се отправи към изхода, като рязко нахлупи качулката на суичъра си върху главата си. Андреас беше сравнително нисък за възрастта си и това обясняваше много неща. Доста хубаво лице, но по-скоро дребен ръст. Поради което ставаше сприхав, когато не получеше каквото желае. С две думи, лесно кипваше.
— Яденето е в хладилника — уведоми го Брижит спокойно, докато той се отдалечаваше от тази прокълната къща — къщата, която му носеше винаги обратното на желаното и от която не очакваше нищо добро.
— Все ми е тая дали му харесва, или не — каза Мишел. — Каквото е, такова. И същото важи и за теб, разбира се.
— Ако обичаш — каза Еви, — не се заяждай с мен. Оправяй се с него. Разберете се веднъж завинаги.
Тръгнаха по платното след Андреас, който бе набрал доста преднина. Светлините по разделителната линия се изкачваха по хълма като гирлянди.
— Какво? Значи не е шега? — попита тя. — Значи наистина смяташ да й погодиш този номер? Ау! Това е страхотно извратено, да знаеш.