Ришар се питаше дали Габи не му се привижда. Вълна от горещина заливаше шосето, докато слънцето залязваше в далечината между кулите в административната част на града, и пейзажът сякаш плуваше, разстилаше се вълнообразно по цялата дължина на авенюто, покрай което се редуваха нови модерни сгради. Но Габи Гарлич беше от жива по-жива и точно от това имаше нужда Ришар, макар в момента да не го знаеше, точно от това, да се почувства освежен, да стане обект на малко възхищение след всичките тези унили години, да се почувства ободрен, да вдъхва уважение поне от време на време, да бъде другаде, да бъде друг, не този, за когото го смятаха жена му и синът му.
Половин час стояха в колата пред дома й. Толкова много можеше да се каже за писането, за непрекъснатото внимание към ритъма и звучността на думите, за целия този каторжен труд, който обаче беше и единственото удоволствие на писателя. Толкова много можеше да се разкаже за това колко е трудно да се изгради свястна фраза, която да не прилича на никоя друга и която да диша, да живее. Ришар можеше да бъде неизчерпаем на тази тема, стига да имаше кой да го слуша.
При това в случая не ставаше дума за разговор с някой стар глупак, с някой критик или с някой побъркан на тема литература, а за разходка през един прекрасен ден с ръце в джобовете, в мир със света и със себе си.
Ришар отдавна не беше изпитвал такова щастие. Като се разделиха, й се извини за това, че е бил толкова досаден и толкова въодушевен, но тя му бе отговорила, че е било вълнуващо. И в този отговор имаше толкова свежест, толкова непринуденост, толкова светлина, че на връщане изпусна едно отклонение и удължи пътя си с няколко километра.
Не можеше да повярва, че стотици пъти е срещал това момиче, без да му обърне внимание, без да прозре потенциала й, ума й, интереса й към литературата. Кое бе замъглявало мозъка му?
Вярно, че тя само минаваше през дневната и веднага изчезваше в стаята на Лиза, но колко други имаха тази привилегия? Как е могъл да бъде толкова безразличен, толкова сляп в собствения си дом? Толкова непроницателен? Не беше ли това оскърбление към паметта на Лиза, към сърцето й, интелекта й — нима можеше да се съмнява, че добре подбира приятелите си?
Докато продължаваше да се самоукорява — но все така изпълнен със сладка еуфория, — забеляза през живия плет Жорж Кроз, който прекосяваше градината си ниско приведен и със скок проникваше в къщата си.
Обективно погледнато, вече нямаше сили да напише роман. От време на време му се искаше, в съзнанието му се появяваше искрица надежда, желанието да пише буквално избухваше в гърдите му, но знаеше, че вече няма сили — както нямаше сили да оправи жена си, ако му хрумнеше, — защото беше прекалено разсипан, прекалено изстискан. Последните му коктейли от джин, сулутекс и транксен несъмнено датираха отпреди десетина години, но формата така и не се върна.
Добре. Няма смисъл да посипва раната със сол. Няма смисъл да се оплаква. Няма смисъл да се разкайва. Един козодой излетя от градината на семейство Кроз и се издигна в бледата нощ с продължително грачене. Вътре, в слабо осветения салон, Жорж Кроз вървеше напред-назад с телефон на ухото.
Питаше се дали само наркотикът беше виновен, дали не беше писал прекалено много за киното и телевизията. Кое всъщност бе прогонило дарбата, изцедило силите му, размекнало мозъка му, унищожило волята му, изтръгнало от ръцете му единствения му талант? Дали когато прекалено дълго работиш под възможностите си, необратимо деградираш?
Наля си още вино и си обеща да направи опит да пише, щом намери малко време. Искаше да е наясно. Да снесе две-три страници и да види какво ще се получи. Не за киното, нито за телевизията, а за идеята, за душата или за това, което бе останало от нея. Можеше да открие, че е мъртъв, че е само празна обвивка, че се е изчерпал като писател — все едно, искаше да знае. Да знае дали все още струва нещо. Да знае, че е още жив през тази странна октомврийска нощ, когато лятото не желаеше да напусне небето, да знае, че е оцелял.
Отскочи назад, когато видя пъпчивото лице на Жорж Кроз зад прозореца. „Какъв ужас — каза си Ришар, докато съседът му блъскаше с ръка по стъклото. — Каква гадория“ — помисли си той за червеникавите гнойни пъпки, които покриваха лицето на човека. После отвори вратата.
— Жорж, влизай. Какво става?
Очилата на Жорж бяха леко кривнати, посребрените му коси залепнали за челото. Дишаше дрезгаво, под мишниците му имаше петна от пот. Носеше шорти и белите му космати крака трепереха.
Двайсет секунди по-късно двамата мъже излязоха от къщата, прекосиха градината и се затичаха към гората.