Андреас бе паднал лошо — по гръб от десетина метра височина, — но беше толкова друсан, че изобщо не се обезпокои от факта, че не може да помръдне и малкото си пръстче. Лекарите все още не се произнасяха категорично, но се тревожеха за гръбначния му стълб. Разглеждаха рентгеновите снимки и ги обсъждаха помежду си. Не казваха какви са заключенията им.
Наближаваше ваканцията за Вси светии. Андреас си служеше с ръцете, но краката му оставаха неподвижни. При мисълта, че ще се окаже във властта на майка си и Брижит, слаб и беззащитен, заяви, че ще се побърка и ще се хвърли с инвалидната си количка от някоя скала. Но за късмет ваканцията промени нещата — Еви и Мишел можеха да идват сутрин и да си тръгват вечер. Нямаше училище, нямаше извинения. Можеха да му посветят цялото си свободно време. И дори да спят в стаята му.
Еви и Мишел бяха поклатили глави. Как да кажеш „не“ на човек, който може да остане парализиран до края на живота си, който ви наблюдава критично над гипсовата си яка, а под очите му жълтеят шафранени петна, човек, който едва не бе умрял, след като се бе сгромолясал от колибата по вина на едно прерязано стъпало! Как да го изоставиш?
Усещаше се, че времето скоро ще се развали, но хубавите дни все още продължаваха. Дани Кларанс, който го бе намерил безжизнен и бе вдигнал тревога, дойде да го види, да попита как е и предсказа дъжд след пет-шест дни.
Брижит заяви, че това краставо куче — една сутрин, вместо да коси тревата, за което го бяха повикали, Дани Кларанс се бе качил на едно дърво да ги гледа, нея и Каролин, — че това краставо куче нищо не разбира, и му поръча да направи беседка, нещо просто, лека структура от тек, в която Андреас да може да си почива, да приема приятелите си и да диша чист въздух, докато се възстанови напълно. Дани Кларанс обеща да се заеме веднага.
Каролин взимаше по малко лексомил, за да издържи, и правеше йога — упражнения сутрин и вечер. Гореше тамян и пръскаше стаята си с етерично масло. Трудно понасяше вида на сина си в инвалидна количка, още повече, че той не й даваше да се приближава или крещеше, ако се опиташе да го погали.
Два дни бяха минали, откакто Дани се бе навел над него под червения дъб с мисълта, че това е пак някаква тяхна мрачна измишльотина или резултат от неудачно посещение на аптечката на родителите, или от търговията с някой кофти дилър. Два дни, през които Анаис се бе въртяла наоколо и почесвала по главата.
Пчели бръмчаха под туите, недалеч оттам пчели бръмчаха и около чашкодряна и Дани опъваше брезент вместо покрив под критичния поглед на Брижит, която му държеше стълбата. През това време Еви и Анаис бяха сгънали стола на Андреас и се опитваха да го приберат в багажника на субаруто. Да се разкарат от дома при първа възможност си беше девизът им, главната им цел. Андреас се поуспокояваше само на известно разстояние от къщата. В момента гледаше майка си, която за трети път благодареше на Анаис.
— Хората са такива егоисти — въздъхна Каролин. — Още веднъж благодаря, Анаис.
Трябваше да я чуеш, за да повярваш.
— Ама че скапана кола — изсмя се Андреас.
Обаче беше дръпнал ръката на Мишел под одеялото — бяха завили краката му като че ли можеха да хванат хрема или пък бяха уродливи — и тя му правеше чекия по криволичещия из гората път сред замайващото ухание на мимозите, които бликаха от канавките и блещукаха, сякаш някой бе хвърлил там жълтици с шепи.
Анаис караше с дискретна усмивка. От време на време хвърляше поглед на Еви.
Уведоми ги, че предишната вечер се е вмъкнала в учителската стая — нещо, което те високо оцениха. Биваше си го номера. С оценки над средните ви оставяха на мира. Ако не беше толкова досадна, Анаис щеше да е готина.
Беше направила това с най-добри намерения.
Плати и сметката — бяха в „Козеи“, единственото прилично заведение в музикален и визуален смисъл, бар, в който сервираха на малолетни — и прекара с тях голяма част от следобеда.
Но при всеки удобен случай се обръщаше към Еви.
Сподели с него, че има много време за убиване.
Че редовно ходи на гроба на Лиза.
— И съм единствената.
Не можеше да търпи Габи Гарлич.
Не знам защо, но имах неприятното усещане, че всичко това ще свърши лошо. Докато се прибираха, по небето плъзнаха дълги огнени езици, които се разпростряха по целия хълм.
— Това момиче е истинска антика — обяви Андреас, когато тя си тръгна. — Би била страхотна във филм от шейсетте с плитки на главата.
— Какво толкова ми пише на челото? — промърмори Еви. — Да не би да пише Бюро жалби? Или Вземи ме в скута си и ме притисни в обятията си?