Да вземем Александра Сторер. Тя едва-едва се съвземаше от самоубийството на сина си, но разговаряше с Ришар, без да си дава труд да обуе поне едни гащи. Дали това беше просто начин да покаже, че не е еснафка?
Да вземем Дани Кларанс, който обикаляше из гората, разхождаше се нощем и живееше сам в колиба сред изтравничетата.
Да вземем всички онези мъже, които разхлабваха връзките си в края на следобеда и започваха да гледат разсеяно, ако им хрумнеше нещастната идея да отворят прозореца и да пуснат вътре отровата, накисната в захарта на въздуха.
Да вземем всички онези жени, които ги очакваха. Не бяха малко. От топлия въздух кожата им овлажняваше. Понякога си раздаваха ветрила. Една вечер шефът на едно водещо предприятие бе включил система made in USA за охлаждане на водата в басейна и всички изпаднаха във възторг. В града се мълвеше, че най-лудите вечерни купони ставаха на хълма, но дочутото за заведенията, където се разменяха партньори, за баровете, където се събираха водопроводчици, касиерки, фризьорки, електротехници, пощаджии и tutti quanti, доказваше, че няма голяма разлика между различните слоеве. Кипежът беше всеобщ. Чак до тревата, която бе по-зелена от обикновено. Чак до звуците, които се чуваха по-ясно. До Борсата, която демонстрираше нахално здраве. До дървесния сок, който отказваше да се върне в клоните. И до всякакви подобни неща.
Тази сутрин на езерото Анаис се бе пльоснала като същински тюлен на малкия плаж — три на петдесет метра, поддържан от града, който експлоатираше магазинчето за напитки и управляваше наемането на лодки, — пронизван от първите слънчеви лъчи. Зъбите й тракаха от студ, но единственият начин да избяга от срама, единственият начин да остане сама бе да дойде тук призори.
И каквото и да си мислят, Анаис беше застрахована от околната тръпка не повече от курветата, които посещаваха ръководеното от баща й училище. Няма съмнение, че навлизаше в живота с четирийсет килограма в повече, но това не й пречеше да изпитва същите спазми вътре в тялото си.
И значи тя трепереше, не спираше да трепери, въпреки че се бе изсушила. По бузите й се стичаха сълзи. От устата й излизаха стенания. Сива, тъжна и злокобна нота се процеждаше между зъбите й, докато очите й свирепо се взираха в повърхността на езерото, което щеше мрачно да блещука, докато утрото напълно не настъпеше.
Нямаше нужда друг да й казва, че с живота й е свършено. Нямаше нужда да ходи при врачка, за да разбере, че никога няма да срещне втора Лиза. Случваше се да пусне някоя и друга сълза вследствие на тази ужасяваща констатация.
Знаеше също, че е напълно побъркана. Луда за връзване, ако не престанеше, но нямаше причина, нямаше нито една основателна причина да сложи край на странните си реакции, на нездравото си поведение. Нито тя, нито някой друг бе в състояние да й посочи такава причина.
Толкова малко й бе останало от Лиза. И с всеки изминал ден оставаше по-малко — времето го унищожаваше. Примигна с очи към слънцето, което се подаваше иззад короните на дърветата, и изтри сълзите си с юмруци. Цялата тази тъга, която се превръщаше в подсмърчане, каква тъпотия, каква жалка тъпотия, казваше си тя.
В известен смисъл вярваше в хомеопатията, вярваше в паметта на водата. Мислеше, че в езерото има милиарди молекули, които са били в контакт с тялото на Лиза, и по това можеше прекрасно да се измери степента на лудостта й. Наоколо почти се разнасяше сексуален парфюм — подобен на леката мъгла призори, на лекия воал, който покриваше водната повърхност, когато тя пристигаше тук мълчалива и бледа, — въпреки че ставаше дума за чиста обич.
Този боклук Габи Гарлич сигурно бе лизала задника на Лиза, йес, не можеше да се отрече, но какво печелеше? Какво й бе останало днес?
Анаис тракаше със зъби. Свиваше се на кълбо върху пясъка, защото никакво слънце не можеше да я стопли. Тежко е да ги гледаш как се галят, как си пускат език една на друга, как се опипват между краката. Габи беше горчивият хап, който трябваше да се преглътне, Габи беше истинска мръсница. И ако имаше нещо, което Анаис трудно можеше да понесе, то бе да вижда как сега Габи се върти около братлето.
Дали не се опитваше да го сваля? Това вече би било върхът. Направо да ти се повдигне. Да сваля Еви? Мамка му! Да сваля Еви би било направо гротескно. Би било обратното на това, да оставиш мъртвите да почиват в мир, ако я питаха нея.
На връщане спря у Дани Кларанс. Паркира субаруто встрани, под високите бамбукови дървета, които се полюшваха в хладния въздух.
Дани правеше Бог знае какво зад къщата с една водна помпа, произведена някъде в източните страни.