— Казах й извинявай, чакай сега, за да изгубиш самоуважението си, трябва да направиш далеч повече. За щастие. Трябва да направиш съвсем друго, а не да легнеш с някакъв си продуцент.
— Хм, не ми харесва това.
— Самоуважението. Трябваше да я чуеш.
— Няма такава вероятност. Ако трябва да избира между мен и някое зомби, за да му излее душата си… Както и да е. Няма да тръгна да разбивам вратата й. Няма да крещя, нито да събирам махалата. Хубаво е, че има теб. Нали си й агент. Има си човек, който й взема двайсет процента, на когото плаща, за да изслушва жалбите й.
— Обаче е отслабнала с едно кило.
— Отслабнала е с повече от кило, можеш да ми вярваш — отвърна Ришар мрачно. — Нищо не яде. Щом се прибере, и се затваря в стаята си. Отслабнала е с повече от кило и кърши ръце или хапе устни. Ако това не ти говори нищо, на мен ми говори.
— Не, не ми казвай това.
— Съжалявам. Но смятах, че можеш да бдиш над нея. Смятах, че си достоен човек и че имаш нюх. Не мислех, че ей така ще я запратиш право в огъня.
Ерик разсеяно се оглеждаше.
— Свършено бе с нея без тази роля — промърмори той, сякаш се обръщаше към себе си. — Знаеш това не по-зле от мен. Свършено беше с нея.
— Нищо не може да върне дъщеря й. За какво всъщност говориш?
Беше около пладне. Чуваше се бучене на прахосмукачка — в случая „Торнадо ХП 7000“, — на електрическа косачка в далечината, на механична ножовка в гората, чуваше се и присмехулната песен на кълвач, който барабанеше сред листата.
— Ако започне така още от първите дни, във всеки случай, ако не е на снимачната площадка след час, това е много лошо начало. Не тръгва добре, така да знаеш. Не използва козовете си. А, ей Богу, не е да не сме говорили. Отлично знае какво е поставено на карта.
— Хайде, всичко е наред. Тя е професионалистка. Не е някоя местна старлетка, мой човек, така че не се шашкай толкова. Лор е истинска професионалистка. Спомни си, че сме я виждали да се снима с четирийсет градуса температура в тъп телевизионен филм и със счупен пръст в „Татко е в командировка“.
В този момент Ришар видя да се задава по алеята Джудит Беверини и се намръщи.
— Разбира се, че не споделя с теб — заяви тя и седна да изпие една оранжада. — Защо да споделя? Ама че си смешен. Да не си въобразяваш, че можеш да й помогнеш?
— Разбрах, че Жан се е върнал от Китай. Разкажи ни. Не е ли във форма?
— Не ставай вулгарен. Благодаря. Предполагам знаеш, че Еви е чул всичко?
В първия момент Ришар само отвори уста. После произнесе:
— Моля?
— Това момче винаги никне там, където не го сееш — измърмори тя. — Бил е там, когато тя говореше с мен по телефона.
Ришар се обърна към Ерик, поклащайки глава.
— Ама те са напълно превъртели, честна дума.
После поздрави Джудит, която носеше костюмче от розов хавлиен плат, напомнящ за пътешествие по островите.
— Браво, момичета. Добра работа сте свършили.
— Виждате ли какво става, когато се подслушва.
— Негова ли е грешката? Това ли се опитваш да ми кажеш? Той ли е виновен, че не сте способни по-дискретно да си разказвате тъпите си истории за чукане? Искам само да ви уведомя, че това момче е едва на четиринайсет години. Че няма голяма разлика между четиринайсетгодишно момче и едно дете. Че може би за душевния му мир е по-добре да не чува някои неща.
В този момент се появи Лор. С погребалния вид, предназначен за трудни моменти.
— Веднъж и ти да имаш право, Ришар — въздъхна тя. — Да, прав си, признавам.
Отпусна се в едно кресло, като избягваше погледа на мъжа си.
— Не, ама ако обичате, чакайте малко — намръщи се Джудит. — Какви ги говорите двамата? Не ви разбирам. Тия хлапета знаят по темата хиляда пъти повече, отколкото си въобразяваме. Може би повече от нас. Видели са какво ли не. Че те непрекъснато са в Интернет и държат порнокасети в спалните си. Имат достъп до всичко. О, хайде сега, събудете си. Стъпете на земята, за Бога.
— Когато си родиш деца, тогава ще те питам — сопна й се Ришар.
Намалиха тона, защото сега пък Еви цъфна отнякъде. Мина покрай тях и влезе в къщата.
— Дали знае, че съществуваме? — недоумяващо попита Джудит.
През тази топла и светла утрин в края на октомври Еви не се интересуваше от извънбрачните сексуални подвизи на майка си. Имаше си други грижи. Връщаше се от езерото и се чувстваше така ужасно напрегнат, че си бе прехапал вътрешността на бузите — прекоси гората и измина трите километра в тръс, почти без да усети.
Баща му и майка му бяха в градината с Ерик Дюнкала и Джудит Беверини. Проследиха го с очи, изпълнени с онази подозрителна тревога, която често проявяваха към него. Почувства се като в зоологическа градина. Понякога се питаше дали родителите правят нещо друго, освен да съзаклятничат зад гърба на децата си. Дали не прекарват цялото си време в шпиониране и критикуване, в обясняване, дуднене и всяческо досаждане. Питаше се дали това не е нещо като болест, от която се заразяват с възрастта, дали страданието не е единственото нещо, което са способни да предават.