Роз раздвижи ръка, в края, на която висеше дантелена кърпичка. На главата си носеше нещо като тюрбан.
— В течение сме, моля ти се. Питай Андре. Толкова бях щастлива за теб, миличка. Тръгвай, остави ни нас. Тръгвай, ще се видим по-късно.
— Много голям екип, много голям бюджет, нали? — обади се и Андре от полото си „Ралф Лорен“.
Двамата се огледаха и единодушно обявиха, че през нощта може да се извие буря. После занесоха куфарите им в стаята за гости над верандата, която познаваха добре, тъй като я бяха строили преди петнайсетина години, когато синът им Ришар, единственият им син Ришар, преживяваше труден период.
Роз обяви, че за момента не иска да яде, но че, ако не си полегне веднага, ще се строполи на килима.
Джина беше приготвила осо буко.
Андре каза на Ришар, че ще се хранят само двамата — Еви се беше измъкнал след майка си под предлог, че има важна среща, във всеки случай явно по-важна от пристигането на дядо му.
— Знам, татко, какво да се прави — отвърна Ришар. — Вече не е като някога. Онова време отмина.
— Не знам, може да не ми е работа.
— Не, няма нищо.
— Новата ти готвачка е забележителна. Добре направи, че смени старата.
— След двайсет години. Елиз ни напусна след двайсет години, защото атмосферата в къщата я побъркваше. На първия етаж се чуваха само стенания и ридания, на партера се чуваха само стенания и ридания. Наистина мислех, че всички в тази къща ще полудеят.
— Знай, че с майка ти сме мислили за вас. След погребението Роз известно време беше на прозак. Никой не беше пощаден. Но си казвах, щом не ми се обажда, щом не вдига телефона, значи се държи.
— Честно казано, не съм сигурен, че съм се държал. Не съм сигурен, че и сега се държа.
Андре изгледа сина си с усмивка, но така, сякаш гледаше непознат човек.
— Казваш това, за да ме дразниш, нали? Нали? Я по-добре ми разкажи докъде стигна с новата си книга. Кога ще е готова?
— Книга ли? Каква книга? Пиша сериал за телевизията. За каква книга говориш? Подиграваш ли ми се?
Като се нахрани, Андре запали вечната си пура — червено „Зино“, тютюн от Суматра, смес — и подхвана:
— Никога не съм се молил да ставаш писател. Но съм се молил да останеш жив. Молил съм се да имаме ден като днешния, а не да слагаме цветя на гроба ти. С майка ти сме те подкрепяли колкото сме могли.
Ришар изчисли, че след осем месеца раздяла и за по-малко от час всякакъв разговор с баща му се превръща в катастрофа. Прехапа си вътрешността на бузите — знаеше, че му липсва търпение. Самото присъствие на възрастния човек го вбесяваше.
Освен ако не беше от адреналина. От напрежението, създавано от възможността всеки момент да се разрази битка.
От петнайсет години насам проклетата веранда беше всеки ден пред очите му. Не познаваше човек, на когото да се е случвало подобно нещо. Да ти натресат веранда — структура от бетон, стъкло и стомана на две нива — беше върхът на тиранията, която родителите бяха способни да упражняват върху потомството си, при това толкова по-пълно, колкото по-зле вървяха нещата. Никой от познатите му не се бе събуждал една прекрасна сутрин пред подобен спектакъл. Все едно, че Андре и Роз се бяха приземили в градината с ракета.
Свръхдозата в Берлин се оказа достатъчна, за да го вкара в пътя. Страхът от смъртта бе достатъчно силен. Но да сложи край на хероина го подтикна и отвращението, което му вдъхваше собствената му покорност, слабата му съпротива, неспособността му да ги постави на мястото им, малодушието му пред работата, която трябваше да свърши.
Затова пък Андре беше много горд, много доволен от верандата и от стаята над нея. Подлагаше ги на оглед при всяко свое посещение, наблюдаваше ги как стареят, решаваше, ако сметнеше, че е необходимо, да направи някои дребни ремонти, например да запуши някоя пукнатина или да смени някоя летва от паркета, или да пребоядиса стените.
По този начин се чувстваше донякъде независим, когато гостуваше на сина си. Нещастната веранда, която не бе особено добре приета, се оказа страхотна идея, интелигентен, практичен и оригинален подарък — по онова време Ришар съвсем бе превъртял, тъпчеше се с метадон, а Лор не желаеше да говори за нищо, така че и двамата се оказаха неспособни да го оценят.
Пристроената веранда чудесно се вписа в къщата и трябваше да си забележително неискрен, за да не го признаеш, но Андре знаеше, че по някои въпроси разбирателството му с Ришар вече бе невъзможно.
Все едно, трябваше наистина да крещиш, за да те чуят в другата стая — още повече че стаите бяха разположени на двата края, имаха врати от масивно дърво и бяха обточени с каучукови ленти. Така никой не пречеше на никого. Само при това изрично условие Андре и Роз идваха да се видят с децата си.