Някога трябваше да излизат в коридора, за да разберат какво става. Роз оставаше скрита зад него. Чуваха само откъслечни думи от кавгата, някоя ругатня, ридания, но когато се прибираха в стаята си над верандата, на която цъфтяха декоративни растения, и двамата бяха убедени, че двойката ще се взриви.
— Кой ще го търпи този наркоман? — питаше се той на висок глас, докато Роз се опитваше да заспи.
Сега, петнайсет години по-късно, Андре гледаше към сина си през дима на пурата с жив, изпитателен поглед, докато пиеше кафето си. Ришар говореше с Александра Сторер близо до туите — несъмнено хубава жена, макар и все още да носеше следите от траура, — а Андре се опитваше да изчисли пораженията, нанесени от смъртта на Лиза, сега, когато най-тежкото беше минало. Ришар и Лор сякаш се бяха попрегърбили, сякаш по лицата им се бяха появили още една-две бръчки.
Андре усмихнато се изправи, за да целуне ръка на Александра Сторер, която си тръгваше, но мислите му бяха другаде. Стотици хора бяха лежали на дивана на Андре Трендел, но едва ли някой бе проявявал повече постоянство и упоритост от Ришар, за да му вгорчи живота.
— Да не си усложняваме живота. Не се обръщай. Не, повярвай ми, ще минем и без него — каза Ришар.
Александра беше седнала зад волана на своята ML 430 Luxury, за да измине петстотинте метра, които разделяха двете къщи. Двамата се вмъкнаха вътре още преди Андре да затвори устата си.
— Сега ще намери Роз и ще й се оплаче, че всички са се измели. Но няма значение. Тръгвай.
Кристална лавина от гривни задрънка по ръцете на Александра, когато започна да обръща колата. В същия миг небето помрачня и едри капки заудряха по предното стъкло. Заваля като из ведро.
— Няма да продължи дълго — промърмори Ришар и се загледа в баща си, който, изненадан от внезапния порой, стоеше насред градината, обърнат към тях и вече мокър до кости. Капките отскачаха от черепа му, около който образуваха белезникав ореол, а раменете му димяха. Тревата в краката му също димеше.
Без да излиза на поройния дъжд, Александра отвори с дистанционното портата от ковано желязо, после вратата на гаража и влязоха на сухо.
Изключи мотора и последва миг на пълна тишина, както всеки път, когато се озовяха сами на място с ограничени размери, но нищо конкретно не се случваше и нищо не предвещаваше, че може да се случи точно този ден.
Не че не им бе минавало през ум, но им липсваше ентусиазъм, не им достигаше енергия, някак си не бяха убедени, не вярваха достатъчно, за да преминат към действие.
За да не я обиди, Ришар твърдеше, че от наркотиците е станал почти импотентен, но това не беше съвсем вярно. Нито съвсем невярно.
Поне бяха приятели. А и двете ужасни еднакви изпитания, които бяха преживели, ги сближаваха.
Когато влязоха в салона — тук преди няколко дни Александра бледнееше при злокобната вест и сега на камината стоеше снимка на Патрик от времето, когато бе носил букли, — дъждът беше спрял и в светлината, която струеше от изчистеното, мамещо небе, трептеше двойна дъга.
Ришар веднага се обърна към нещастното момиче:
— Е, Анаис, какво чувам? Разбила си гроба на Патрик с чук? С чук, Анаис? Да не си се побъркала?
В очакване на отговора той запали една от английските си цигари и предложи и на другите. Анаис си взе една. Александра отказа. Прекара ръка пред стереоуредбата, която светна, и пусна Смитс.
— Съжалявам, че постъпих така. Всъщност не съжалявам истински — заяви Анаис.
Ришар благодари на Александра с поглед, защото Meat is murder беше едно от любимите му парчета, после отново насочи вниманието си към девойката, която приличаше на боксьор в пуловера си с качулка, и каза:
— Хубаво, Анаис, тук сме, слушаме те, бихме искали да чуем какво интересно имаш да ни кажеш. Бихме искали да знаем какво ви се върти из главите, на теб и подобните ти.
Тя завъртя рамене, подсмръкна, после повтори, че се била възползвала от лунната светлина. Разказа им, че при вида на едни снимки била побесняла и изпитала страхотен гняв към Патрик, ужасна потребност да му го върне където и да се намира и че искала да разруши гроба му, да го изравни със земята. И че докато удряла с чука, ликувала.
— Не се безпокой. Ще изпратя фактурата на баща ти — обеща Александра.
Ришар си представяше как Анаис се вихри на лунната светлина, как жестикулира и крещи, застанала върху плочата на Патрик Сторер в цялото си величие, виждаше я как блъска с чука — БАНГ! БАНГ! ПРАС! — без да сдържа яростта си. Но той винаги бе знаел, че й хлопа дъската.