Когато Ришар тръгна към къщи, почти се бе стъмнило. Отвъд гората, зад дълбоките градини, на дъното на малки океани от опитомена зеленина вече проблясваха светлини в прозорците, пред вратите, в стаите, а небето придобиваше бледолилав оттенък. Миришеше на мокра пръст, дънерите на дърветата бяха черни и лъскави.
Ришар спокойно вървеше пеш с ръце в джобовете, с изправени рамене и вдигната глава. Знаеше, разбира се, за пълната, непоколебима и, общо взето, смешна привързаност на Анаис към Лиза, но никога не я беше обхващал в цялата й широта. Анаис Делакоста беше наполовина луда за връзване, ето кое беше сигурно, ето кое беше кристално ясно, казваше си той.
Александра я намираше за ужасяваща. Беше я проследила с поглед, когато си тръгна, и бе казала на Ришар примирено:
— Това поколение направо ме плаши. Толкова са… толкова са ретроградни. Толкова са ретроградни понякога, че направо ме плашат.
— Тази смесица от простодушие и бруталност… Може да се напише книга по темата. А и това целомъдрие. От мухата слон направи. Ама не, наистина, какви глупости наговори. Отначало мислех, че се шегува. Казвах си: не, не е възможно, не трябва да се приема буквално. Обаче грешах. Не беше майтап.
— А това са нашите деца. Би трябвало да сме способни да общуваме с тях, нали? Не е ли така?
После Александра сви рамене и забърка две чаши джин с мартини. Поговориха за Лор и снимките й, за родителите на Ришар и Александра спомена между другото, че напоследък се чувства сама и че ако Ришар иска, може да идва да я вижда, дори да остане за през нощта, ако желае. Той отговори, че ще запомни поканата.
— Нямам вина, че синът ми е чукал дъщеря ти.
— По дяволите, Александра, какви ги говориш?
— Извинявай, не ми обръщай внимание. Не исках да бъда вулгарна.
— Няма нищо. Но още веднъж ти казвам, това ни най-малко не ме смущава. Разстройвах се, когато беше по-малка и я заглеждаха. Това трудно понасях. Но то беше доста отдавна. Лиза много се промени.
Добре беше да говорят за Лиза въпреки всичко. И да споменават Патрик. Александра не съжаляваше, че го е дала в пансион, защото по този начин, обясни тя, не се бяха намразили напълно.
— И като си помислиш, че ако сега беше тук, пред мен, само след минута щеше да ме побърка — прибави тя усмихнато. — Всъщност ние всички сме чудовища, не е ли така?
Ришар отново подаде чашата си и се запита на висок глас дали не трябва да предупредят Габи Гарлич за враждебността на Анаис, но Александра справедливо отбеляза, че не е тяхна работа да се месят в конфликта им, особено, когато конфликтът не е от вчера.
Докато вървеше към дома си, Ришар не мислеше за Патрик и за Лиза, а за двете момичета, мислеше за това, което са правили заедно Лиза и Габи, и го намираше за по-скоро учудващо. Доста дивата сексуалност, на която се отдаваха тримата — и която отвращаваше Анаис. Опитваше се да си представи Лиза, да я извика в съзнанието си, но не успяваше да види ясен образ. Ужасно беше да усеща, че Лиза все повече избледнява и че може би накрая съвсем ще изчезне. Това беше изключително, безкрайно тъжно. А това, че не беше отгатнал какви отношения поддържа дъщеря му с онова момиче, беше безкрайно потискащо и още по-тъжно.
Тази мисъл изчерпи и последните му сили.
Въпреки това се отправи към другия край на градината, където баща му приветства пристигането му с вдигната чаша.
Бяха преместили там шезлонгите, масата, чадъра и столовете.
— Благодаря за компанията — изсмя се Андре. — Благодаря, че ме изостави в пустата къща.
— Остави го на мира — намеси се Роз.
— Да, но той знае, че не обичам да се чувствам излишен. Ако сме нежелани, няма смисъл да висим тук.
Ришар не му обърна внимание. Приближи се до майка си, която му протегна ръка, и обясни, че е имало проблем с младите, нищо сериозно, обичайните бъркотии, но се е налагало да отсъства.
— Ама разбира се, не се тревожи — отвърна тя. — Баща ти толкова лесно кипва. Характерът му не се подобрява с възрастта.
Роз си бе правила лифтинг.
— Във всеки случай синът ти е по-добре възпитан от теб — заяви Андре. — Помогна ми да преместя всичко тук. Добро момче имаш. А, какво ще кажеш? Тук е по-добре, нали?
За рождения си ден Андреас направи няколко крачки с помощта на бастун, който бе принадлежал на Франк Запа. Брижит се бе сдобила с него на един търг след оспорвано състезание с някакъв тип от Минесота. През този ветровит следобед тя се опита да обясни на две дузини тийнейджъри от „Брийанмон“, че Франк Запа е гений, въпреки че името му не им говореше нищо. Те бързаха да се натъпчат на бюфета, а късметлиите — да се намляскат.