След пет минути Мишел ги задърпа за ръкавите.
Отдалечиха се. Поне можеха да са спокойни.
На партера имаше гараж и две стаи с архиви, досиета на ученици и всякакви други документи, както и велосипедите на семейство Делакоста, надуваемият басейн, който малкият им син вече не ползваше, палатки, раници, спални чували, очукани алуминиеви манерки.
Тъй като не рискуваха да привлекат вниманието на пазача, двете момчета не се церемониха много — въоръжени с лоста, те изкъртиха ключалката както се вади зъб и металът издаде зловещ пукот. После се промъкнаха на стълбището.
Андреас съжаляваше, че не е могъл да се позабавлява за тяхна сметка. Мишел сви рамене. Беше ред на Еви и вратата на Делакоста се отвори пред тях.
В салона нямаше нищо интересно. Беше безвкусно мебелиран, телевизорът датираше от края на двайсети век, както и халогенните лампи от позлатен метал и креслата, покрити с дългокосместа синтетична материя. Банята и кенефът бяха съвсем мижави и толкова тесни, че тримата се спогледаха въпросително, но четирите чаши и четирите четки за зъби си бяха подредени на поставката, тъпи четки за зъби, и беше очевидно, че цялото семейство използва една и съща паста за зъби, онази гнусна паста на райета, която, между другото, навремето бе отровила сума ти народ.
Стаята на брата на Анаис, хиперактивния брат, миришеше на малко момче и на препарат против комари. На леглото завивката беше свита на топка. В спалнята на родителите също беше на топка, но натикана в калъф „Ралф Лорен“ на колониални мотиви и в леко избелели индийски цветове.
На вратата на Анаис в другия край на коридора висеше знак за забранено влизане, който разкриваше умствената възраст на горкото момиче. Мокетът пред прага имаше вид на газен от стадо. Анаис бе заключила вратата си.
Дюшекът й бе поставен направо на пода и това изглеждаше най-мъдрото решение — освен, ако не сметнеше за необходимо да предизвика дявола и да издъни матрака заедно с летвите посред нощ, — а столът пред бюрото й разполагаше със солидни колелца, които явно не бяха фабрично производство. Общо взето, Анаис миришеше доста силно, но странно, стаята изобщо не вонеше.
Всъщност ухаеше на жасмин. В което нямаше нищо чудно, тъй като Лиза беше луда по жасмина, а Анаис — луда по Лиза. Откриха жасминов тамян, жасминов парфюм, жасминов сапун в чекмеджетата на скрина и на рафтовете в гардероба сред безформените й дрехи.
Приятно им бе да ровят из тази стая, намираха го за забавно, за справедливо, намираха, че е ред на това момиче, което им досаждаше, което ги преследваше, което Андреас сочеше като главен виновник за инвалидността си, защото всъщност Анаис трябваше да падне, а не той, нали така? — намираха, че е неин ред да почувства какво значи някой да си пъха носа в работите ти.
Гащите й им взеха акъла. Запревиваха се от смях. От прозореца се виждаше вътрешността на гимнастическия салон, осветеното баскетболно игрище — пусто, пустите скамейки — купонът течеше отдолу, и цялата картина пораждаше доста объркващо, доста хипнотично чувство за празнота, ако не и нещо повече. Чуваше се скърцането на стария ветропоказател — крилата жена с тромпет, потръпването на старата липа до гаража, хлопането на един от капаците на прозореца на библиотеката.
Всичко се развиваше добре до момента, в който откриха резервите на Анаис.
Без сянка от колебание запушиха, продължавайки да разглеждат личните вещи на Анаис и да вдъхват мириса на жасмин, който се засили, след като разровиха навсякъде. Тогава присъствието на Лиза стана обсебващо, усещаше се от всички страни. Попаднаха например на една снимка на класа. Или на билети за концерт, които дебеланата свято пазеше. На съобщения, които Лиза беше оставяла на телефонния секретар и които Анаис беше събрала на една касета. На бележки, изписани с Лизиния почерк и съхранени в найлонови пликчета — дати и часове на срещи, номера на телефони, кодове за достъп — все неща напълно лишени от интерес. Еви клатеше глава, с което искаше да каже, че според него Анаис съвсем е мръднала, но беше неспособен да пророни и дума.
Андреас протегна ръка и я сложи на рамото на Еви. Дебел пласт от белезникав дим висеше под тавана. Мишел прехапа устни. Не обичаше кой знае колко Лиза — не беше забравила, че веднъж Лиза я беше оплюла пред момчетата, — но и тя изпадаше в плен на емоцията, на могъщата, заразителна емоция, която скоро щеше да ги обземе.
Понякога, когато събитията и обстоятелствата го позволяваха, Еви се отдаваше на илюзията и на гърлото му засядаше буца. Понякога дори — Мишел никога не беше присъствала на такова нещо, но Андреас й беше разправял — биваше разтърсван от сухи, невъздържани ридания, от такава тъга, че ви заболяваше сърцето.