Извади пакет чипс от един шкаф, както и сос, пристигнал направо от Мексико на кварталния пазар, и рулца от филе от херинга от Холандия — започваше да опознава вкуса им, та нали той им бе предложил първия джойнт и първия сладолед Ben & Jerry. Мълчаливо ги засъзерцава, докато омитаха провизиите му.
Опитваше се да се постави на тяхно място. Питаше се как би реагирал, ако беше на тяхната възраст, дали щеше да разбира нещо. В техен интерес беше да са интелигентни.
Спомняше си за разговорите, които бе водил с Ришар Трендел по времето, когато майсторяха платформата в клонака на дървото. Спомняше си вечерите, когато Ришар и Лор признаваха, че задачата е може би непосилна за тях, че да отглеждаш деца е най-тежката битка, която може да ти се падне. „Вземи кое да е животно — казваше Ришар, като го гледаше право в очите, — вземи кое да е животно от Сътворението. Всичко тръгва на провала, щом се сдобие с малки. С деца. Щом се възпроизведе. Ако нещата са вървели добре, ще се влошат, а ако не са вървели много добре, сам се сещаш. От момента, в който се появят малките, започва голготата им. Не ми ли вярваш? Това си е чистата истина. Знам го от опит.“
И наистина, имаше храна за размисъл. Някога, когато виждаше в какъв комфорт живеят Тренделови, как потеглят през уикендите с чисто новия си болид и буквално хвърчат във въздуха, колко са привилегировани, Дани се чувстваше беден или поне неспособен на подобен експеримент. Казваше си, че ако Тренделови с толкова козове в ръцете си не се справяха, какви шансове имаше той, какви шансове изобщо можеше да има той, който едва свързваше двата края.
И не посмя. Времето минаваше, а смелост не намери. Днес имаше достатъчно спестени пари, имаше покрив над главата си. Истината е, че времето беше изсвистяло покрай него като хвърлено копие, и това бе всичко, което можеше да каже по въпроса. Как наркоман като Ришар се бе сдобил с такава хубава жена, с пари, деца, спортни автомобили? Ето този въпрос Дани редовно си задаваше. Казваше си, че вместо да пише романи, Ришар щеше да направи по-добре да обясни как е постигнал всичко това. Много хора я чакаха тази книга.
В това време, вече възстановени от емоциите си, Мишел и двете момчета се готвеха да запушат, за да се наградят за операция, която като цяло смятаха за успешна, във всеки случай богата на силни моменти.
Дани направи знак на Еви да го последва.
Езерото се намираше на по-малко от петстотин метра, отвъд гората. По пътя Еви извади пари от джоба си и Дани преброи банкнотите, докато вървеше, на лунната светлина, процеждаща се през листата, които тихо шумоляха и потръпваха по краищата. Беше към два часа през нощта. Тишината действаше успокоително. Блясъкът на езерото зад дърветата — не толкова.
— Да ти кажа ли какво мисля за Габи Гарлич? — рече Дани, докато слизаха към брега и се приближаваха към колибата и хангара за лодки. — Искаш ли да знаеш какво мисля за нея? Че се оправя в живота. Че дори много добре се оправя в живота. Когато нямаш родители, характерът ти се закалява. Но това не е моя работа. Да се разберем. Смятай, че нищо не съм казал.
Дани скочи от насипа върху пясъка на плажа, последван от Еви. Еви, това се разбираше от само себе си, не се къпеше в тази вода, но това беше всичко. Друг на негово място не би могъл да понесе гледката, но той бе способен да се взира точно в мястото, където бе потънала Лиза, в това отношение нямаше никакъв проблем. Което не означаваше, че не изпитва нищо, че не усеща тайнствената власт на мястото, станала особено могъща, откакто тук вече не идваха цели семейства да го тъпчат с босите си, смрадливи, отвратителни крака. Светите места оставаха скрити, завинаги недостъпни за простосмъртните, казваше си той, и това беше добре.
— Само едно искам — подхвана Дани. — Да не ви се меся в работите. Знам. Заради онези тъпи снимки е. Но иначе трябваше да се разправям с нея. Всичко свързано с Лиза я подлудява, тази нещастна Анаис. Обаче не искам аз да опирам пешкира, разбираш ли? Не искам да си имам разправии с нея.
Бяха спрели пред вратата на хангара. Дани погледна въпросително момчето и сякаш остана доволен. След това внимателно се огледа и напълно успокоен, се наведе над големия катинар на вратата.
Дани работеше на хангара през лятото. Седеше тук следобедите и даваше под наем лодките, официално за да увеличи недостатъчните си доходи от борсата — една малка инвестиция на глава на семейство, обичаше да се шегува напоследък, — а в действителност, за да не буди подозрения, когато си върти палците през зимата.
Занимаваше се и с поддръжката на лодките. От време на време прекарваше тук цял ден. Поправяше, калфатеше, лакираше, боядисваше хангара в борово зелено, почистваше олуците от боровите иглички.