Бързо му хрумна да използва това място, за да крие стоката, от която всъщност печелеше, и не се разочарова.
През трите летни месеци прибираше парите за наетите лодки и се бореше с желанието си да заспи под навеса в един доста удобен стол за къмпинг. Когато се разразеше буря, бе, кажи-речи, единственият, който стоеше на сушина. А вечер спокойно можеше да си опече някоя наденица на огъня от цепеници, докато на паркинга цареше истински хаос — родителите правеха маневри по утъпканата земя, фаровете осветяваха гората покрай пътя.
Понякога имаше чувството, че езерото му принадлежи. Припадаше нощ и на километри наоколо нямаше жива душа. Но толкова по-добре — той предпочиташе да е сам. Увиваше се в един спален чувал с развален цип и се облягаше на стената, за да се полюбува на здрача и на меланхоличните червени светлини, преди да разпредели стоката.
През зимата оставяше капаците отворени и се настаняваше пред прозореца, който гледаше към езерото. Поради това, че живееше в гората, редовно изпитваше потребност да прекарва нощта пред този прозорец, да има просторен изглед, да изпитва чувство за широта, да вижда надалеч, ако отвори очи по което и да е време на нощта, което за съжаление му се случваше често.
През февруари, в най-студеното време, фина ледена коричка покриваше брега, от скрежа въздухът синееше, гората проблясваше. Истински спектакъл.
Преди да отвори, помоли Еви да се поразходи.
— Иди виж дали не съм някъде другаде — каза му.
В дъното на хангара, в най-тъмния ъгъл, където дори плъх не би се задържал, повдигна решетката, която покриваше колектора за дъждовна вода, и потопи ръка до рамо. Изкриви лице в гримаса и оплези език, залепил буза на циментовия под — наоколо бяха подредени лодките, на които по-дългият от обикновено сезон не се бе отразил добре. Пострадали бяха и от грубостта на хората, от неуважението им към чуждите вещи.
Пликчетата бяха грижливо увити в херметически затворени торбички. Дани извади колкото му трябваше. В това време Еви крачеше по плажа с ръце в джобовете. Дани го виждаше. Дани можеше спокойно да го наблюдава. От полумрака на хангара можеше добре да го огледа и това, което виждаше, го изумяваше. Казваше си: „Но как живее това момче? Как се държи на краката си? С какво всъщност ходи?“
Когато Еви заяви, че не иска нищо в замяна, че не иска и да я чука, Габи Гарлич звучно се разсмя, после му каза, че е определено откачен.
Междувременно почти не бе спал и макар да беше, кажи-речи, отчаяно влюбен в това момиче, грабна възглавницата и си закри главата.
Нямаше я, когато се събуди. Не се чувстваше кой знае колко ободрен, но пое с леко сърце към кафе машината.
В дневната влезе дядо му с кърпа около врата, с влажно чело и апетитно порозовели бедра и бузи. Беше ходил, скачал, тичал — в гората имаше специална пътека за бягане за здраве и Андре с удоволствие срещаше там някои стари познати, хора, с които бе установил връзки през всичките тези години и с които да разменяш любезности, нещо, което все по-рядко се практикуваше, бе истинска наслада. Затова, когато гостуваше на сина си, никога не прескачаше утринната си разходка.
Наближаваше пладне. Андре нямаше нищо против да покаже на внука си, че все още не се подпира на бастун и че машината е добре смазана. Поиска от Джина да им приготви коктейл от пресни плодове с гуарана на прах.
— Да седнем навън — предложи той.
През нощта вятърът беше спрял, сутринта беше мека, светлината заслепяваше Еви.
— Видях я тази девойка сутринта — заяви Андре, докато се настаняваха и Джина се суетеше наоколо. — Приятелка на Лиза, ако добре си спомням, нали?
Еви унило кимна. На това му викат да те хванат натясно, помисли той. Но беше неизбежно. Не можеше вечно да се изплъзва. С тъга си спомни за самотните закуски, към които бе привикнал, които му се струваше, че сам си е извоювал, а сега трябваше да им сложи кръст, поне докато Андре и Роз Трендел са наоколо.
Дядо му го наблюдаваше с присвити очи и неопределима усмивка.
— И се запитах дали е правилно — продължи той. — Запитах се дали присъствието й не е, как да кажа… хм… неуместно. Имам предвид след нещастието, което сполетя този дом. Тук ли й е мястото наистина, как мислиш?
Еви сви рамене. Дъртакът можеше да бъде ужасен. Способен бе да се впуска в дълги проповеди рано сутрин, да излага мнението си за начина на живот на другите и да предлага рецепти, съставени лично от него, да предписва лекарства, да дава насоки.