— Обажда се инспектор някой си — обяви тя, заемайки съответната поза.
Точно така беше. Инспектор Някой си искаше да каже две думи на Ришар. Но този път не било толкова сериозно като миналия, побърза той да добави. Ришар прекрасно си представяше малко тъпичкия младеж, с когото си бе имал работа след смъртта на Лиза, виждаше го как безизразно се взира в хоризонта през бледите прозорци на кабинета си, който гледаше към паркинг с ограда от червени тухли и поникнала в пукнатините на бетона трева.
Имало малко патаклама в „Брийанмон“ през нощта, кражба с взлом, такива неща, нищо страшно, но все пак. Една бутилка с терпентин неизвестно как пламнала в двора и изцапала плочите. Полицията още нямала версия. Но не изключвали нищо, защото откачалките непрекъснато се множали, промърмори инспекторът.
Искал да зададе един-два въпроса на Еви, съвсем рутинни. Питаше дали може да мине привечер, разбирал много добре, че Лор Трендел снима филм и че не бил моментът да нахлуват в дома й, когато имала нужда от спокойствие, тази жена, тази изключителна актриса, но трябвало да си свърши работата, колкото и да не му се щяло.
Инспекторът за малко за изгуби окото си в тази история. Това стана миналата зима на прага на вратата.
Беше позвънил, прислужницата му отвори, отиде да извика госпожата и после по бузата му се стичаше кръв; той не каза нищо, но я хвана за китките и я държа така, докато кръвта капеше върху лакирания светъл дъбов паркет.
Незабравима жена, едновременно недостъпна и близка. Странно семейство, сложно. И това момче, което, меко казано, не беше особено общително.
Докато недоумяващият инспектор Някой си усещаше, че удоволствието му от евентуалната среща с Лор Трендел — сега имаше всичките й филми на DVD — отново щеше да е развалено от обстоятелствата, Ришар затвори телефона и погледна сина си.
Който изобщо не беше реагирал. Който не беше мигнал въпреки обаждането от полицията.
— Какво пак е станало? — нетърпеливо попита Андре, обръщайки се към Ришар. — Смяташ ли да ме уведомиш, или не?
На потъналото в цветя авеню Амбасадьор, между площад „Ърнест Хемингуей“ и катедралата, имаше достатъчно луксозни бутици, за да могат Андре и Ришар да продължат разговора си, без на Роз да й призлее и да се хване за гърлото.
Вярно е, че бяха донесли една ваза, купена от антикварен магазин в Сохо, но тя искаше да подари на Лор нещо по-лично, за да поддържа със снаха си отношенията, които смяташе за по-дълбоки и по-тесни, отколкото бяха в действителност.
Беше харесала един шал на „Гучи“, но на непосилна цена, затова продължаваше да търси, като влачеше след себе си съпруга и сина си под обезпокоително яркото и ветровито небе.
Андре беше обявил, че отношенията със сина му са се влошили, когато Ришар се е пристрастил към дрогата, но Роз отлично знаеше, че всичко е започнало в деня, в който десетгодишното момче отказа да хване баща си за ръка по пътя за училище.
Разгъваше някакви шалчета, разглеждаше някоя дамска чанта или сандали за себе си, защо не, но не ги изпускаше из очи, виждаше ги да стоят на тротоара, пред витрината, и да продължават битката си. Истината бе, че този сблъсък траеше вече двайсет години.
Ришар казваше:
— Позволил съм на сина ми да има каквито желае приятели и няма да ти позволя да променяш каквото и да е. Надявам се, че съм ясен. Единственото право, с което разполагаш в този дом, е да разместваш градинските мебели,_а и то е ограничено!_
А Андре му отвръщаше:
— Съжалявам, че се налага да ти отварям очите. Съжалявам, че непрекъснато трябва да ти обяснявам как да живееш. Знаеш ли, скъпо бих платил да не трябва да ти се мешам в работите. Мисля, че си изгубил усета към опасността. Вече не умееш да разчиташ знаците, това е всичко.
Ришар се питаше дали се отнася с Еви така отвратително, както баща му с него. Крайно неприятен въпрос. Защото колкото и да се стараеш, никога не си сигурен дали не задушаваш детето си. Но стига шеги, казваше си той. Имаше и нещо истинско в цялата тази история, не всичко беше толкова нелепо.
На ъгъла на Амбасадьор и Сен Жорж Ришар се мръщеше от болки в стомаха. Мръщеше се и защото в този момент не трябваше да е тук, а да проверява дали все още струва нещо като писател, както си беше обещал да направи след разговора си с Габи Гарлич. Андре го държеше за ръкава и продължаваше да бръщолеви. Бяха пред „Ла Перла“. Но Ришар вече не го чуваше, а мислеше за момичето, което го бе поздравило за книгите му — преди двайсет години много го бяха хвалили и писателят в него обожаваше това. Впрочем Габи Гарлич не живееше далече, доколкото си спомняше.
А тези двамата го влудяваха. Честно. Веднъж бе сънувал, че ги погребва на дъното на гаража, след като ги е очистил със собствените си ръце, и се бе събудил, колкото и да бе чудовищно, с ужасна усмивка на уста.