Трябваше да си измайстори мислена броня, ако искаше да издържи. Чувстваше се като оглушал, гледаше баща си и го виждайте да дрънка, без да го чува, да се суети по тротоара като привидение, като тревожен светлинен лъч. От време на време звукът се връщаше.
— Това момиче страда от невроза — заявяваше Андре, докато сядаха на една пейка.
Роз беше изчезнала в един бутик за козметика.
— Това момиче страда най-малкото от невроза. Не се прави на глупак. Е, както и да е. Предполагам, че ти е ясно. Лиза няма да възкръсне.
— Мамка му! Не на мен тия, моля ти се! Не си упражнявай занаята върху мен. И не сменяй темата. Не сменяй темата, ако обичаш.
Ришар погледна баща си право в очите и изпита чувството, че смъртта броди наоколо, въпреки че синьото небе обграждаше като ореол лицето му и слънцето осветяваше главата му.
— Грешиш, като се разхождаш без шапка — каза Ришар. — Наистина си като децата. Кого се опитваш да впечатлиш?
— Във всеки случай бих искал да знам какво мисли жена ти. Бих искал да науча мнението на Лор по въпроса.
— Ами попитай я. Не питай мен. Не се колебай, продължавай разследването. Би могъл да обмениш информация и с онзи другия тъпак. Можеш да го придружиш до колата му още тази вечер и да му обещаеш чек за осиротелите деца на полицаи.
Като излезе от магазина, Роз се ококори насреща им.
— Още ли се разправяте? Възможно ли е?
Ришар внезапно усети лек световъртеж, който премина в гадене. И веднага започна мислено да се нарича женчо, педеруга, мухльо, нещастник. Така успя да издържи на изпитанието, да отблъсне пристъпа на слабост, който щеше да ги притесни и тримата.
— Само го предупреждавах — заяви Андре. — Опитвах се да дам възможност на сина ти да се възползва от наблюденията ми. Това показва добрите ми чувства към него, не е ли така?
— Добри чувства ли? Какви ги приказваш? — изсмя се Ришар.
Нямаше скоро да забрави деня, в който Андре му се изплю в лицето. Това стана без свидетели и досега си беше малката им тайна. Ришар още се възстановяваше от втората си свръхдоза и Андре бе изчакал да се събуди — настанил се в спалнята му, вкопчил се в подлакътниците на стола, стиснал зъби, Андре часове наред бе чакал синът му да отвори очи. Оттогава бяха изминали двайсет години, но споменът си оставаше все така жив. С насълзени очи Андре бе скочил от стола. Не че искаше да изгори всички мостове или че отказваше вече да му помага, просто нещо го тормозеше и трябваше да се освободи от него. На Ришар му трябваха няколко хартиени кърпички и няколко дни, за да преглътне обидата.
Роз отново потъна в някакъв магазин. Охраната се състоеше от негри с обръснати глави, облечени в безупречни костюми и със слушалки в ушите, и Ришар си помисли, че този свят става наистина нелеп, изумително скудоумен и, честно казано, все по-недостоен за интерес.
Роз излезе от магазина очарована. Бе намерила за Лор същата фантастична дамска чанта, която висеше на рамото на Джесика Сара Паркър през последния сезон. Тогава вече се качиха на поршето и потеглиха към студиото.
Андре и Роз обожаваха киното, актьорите, премиерите, празниците, където срещаха познати лица, цялата тази среда, която Ришар и Лор се бяха старали да избягват по времето на успеха си, но, към която сега скоростно се върнаха, за да не бъдат изхвърлени в междузвездния вакуум, тъмния и леден вакуум, обикновено запазен за прекалено дивите характери — в крайна сметка и тях ги изчукваха или ги използваха да пишат сценарии не толкова, за да ги накажат, колкото, за да им посвият сармите и да ги научат да живеят по правилата.
Писателите и жените, които не се чукаха, най-много си изпащаха и при тези категории нямаше много примери за щастлив край, за победа на доброто над злото или на прекрасното над грозното.
От няколко дни Ришар бе зарязал сценария и се опитваше да пише. В най-лошите възможни условия според него.
Отправи зловеща усмивка към младото говедо, което вдигаше бариерата, и паркира пред студиото на „Медиа Макс“, точно под гигантския кабинет, в който Аксел Мендер се ширеше сам. Освен ако нямаше посетителки. По-добре да не мисли за това. Затвори вратите с дистанционното — щрак, щрак! — и поведе тръпнещите си родители към вътрешността на сградата.
Андре искаше да се запознае с режисьора. Роз жадуваше само да я видят как си бъбри с главната актриса и я притиска до сърцето си. Преминаха през множество коридори, докато стигнат до снимачната площадка, там, където да умееш да пишеш вече не служеше, кажи-речи, за нищо. Освен да изнервяш всички.