Изглежда едва се сдържаше. От своя страна Еви си даде сметка, че е стиснал голям колкото пъпеш камък. Не беше късно, едва средата на следобеда, но се усещаше, че студът ще настъпи внезапно, че слънцето вече не е толкова топло, макар все още ярко да блестеше, да избухваше върху езерото като волтова дъга.
— Война ли искаш? Имаш я!
Въртеше се около него и все не можеше да се реши. Стокилограмова топка от нерви, надянала вечните шорти с ресни и обула отвратителни жълти гуменки.
Еви събра сили и я замери с камъка, но тя с лекота го избягна.
— Не ми се прави на хитрец. Опитай пак и ще изядеш шамара!
Никой не би си помислил, че се шегува. А той не само че се чувстваше слаб, ами и при нормални обстоятелства не би могъл да се справи с нея. Тя тежеше два пъти колкото него, освен това беше зла и бърза. Би могъл да я надвие само ако я изненада в гръб с оловна тръба.
Накрая успя да седне. По някакъв начин се чувстваше щастлив.
— Чудя се дали да те предам на ченгетата, или да те напердаша сама — каза тя намръщено. — Ти какво би избрал?
На отсрещния бряг имаше малко хора, двойки, които флиртуваха помежду си. Анаис запали цигара.
— Иначе си те бива — заяви тя, издухвайки дима към Еви. — Признавам, че ме изигра.
— Не разбирам за какво говориш — изсмя се Еви.
Достатъчно му бе да мисли за Габи Гарлич. Достатъчно му бе да се остави да го залее светлината, която го заслепяваше, когато бе с нея. Тогава нито Анаис, нито който и да било би могъл да му повлияе.
Време беше Габи Гарлич да разкрие истинската си природа. О, да. Алилуя! Последните осем месеца бяха дълъг период на тъга и носталгия. Време беше това да спре, тъй като едва ли щеше да настъпи подобрение.
— Тръгнал си по наклонената плоскост — обяви Анаис.
Загледа го, поклащайки глава. Златисти вълнички се къдреха на брега.
— Кога най-после ще разбереш, че е по-добре да съм с теб, а не против теб? Как успяваш да не видиш очевидното? В ред ли си? Да не би да си от ония хора, които са такива инати, че трябва да им разбиеш главата, за да вкараш нещо вътре?
Лъжеше се. Еви много пъти бе мислил по въпроса.
— Просто не разбирам какво искаш — отвърна той. — Не виждам накъде биеш.
— Знам само, че това момиче не ни е донесло нищо хубаво. Не знам вече как да ти го кажа.
Еви се поглади по стомаха, загледан в езерото, където едно куче се опитваше да хване топката, хвърлена от някакъв удивително кльощав тип почти без коса.
— Какво смяташ да правиш? Да основеш фен-клуб?
Приликата между Лиза и Еви беше голям проблем за Анаис. Докато удряше този глупак, тя сдържаше силата си, защото беше сантиментална и далеч не толкова груба, колкото я мислеха другите.
Сега седеше върху един пън, пускаше кръгчета дим към ясното небе и го гледаше недоумяващо.
— Сестра ти би искала да сме приятели ние двамата. Само това ще ти кажа. И не ми се ще да мисли, че не правя усилия. Към теб проявявам сто пъти повече търпение, отколкото към който и да е жител на тази планета, и често си казвам, че не го заслужаваш, не съм ли права?
Чуваше се само лекото плискане на водата в брега и нищо друго.
— И на двамата не ни е леко — подзе тя. — Така че, мамка му, спри се за малко.
Еви се питаше дали смята да го закара, или ще го остави да се прибира пеш. Или ще вика „мамка му“, докато се стъмни.
— А с оная? — продължи тя, докато чупеше една пръчка. — Какво правиш с нея? Толкова си смахнат!
Еви си спомняше сцените на ревност, които Анаис правеше на Лиза заради Габи Гарлич, като доказваше, че тяхната връзка е по-стара, приятелството им е по-благородно и напълно несравнимо с онова, което предлага другата.
— Знаеш ли — подхвана тя, — мислех, че нещата ще се оправят, когато се прибере Патрик. Мислех, че двамата отново ще тръгнат и че повече няма да чуя за тях. Вместо това този тъпанар се хвърля от моста, а Габи ти се увесва на врата. Страхотно. Не е ли страхотно? Истинска приказка.
Загледа се в него, преди да хвърли във водата няколко камъчета, които изчезнаха, издавайки по едно злокобно пльок.
Припадаше вечер. Последната дневна светлина бавно се изпаряваше в градината, докато прожекторите, удачно разпръснати под храстите или в клонака на дърветата, полека поемаха щафетата.
От леглото си Еви виждаше през прозореца как над гората се стича черно мастило и обгръща дърветата като чергило. Останалата част от стената бе заета от снимката на Габи, която бе направил предишния ден и от която бе извадил двайсетина екземпляра, за да покрие по-голяма повърхност.
Не беше кой знае колко естетично, но пък и целта не беше да се украси стаята. Бе използвал обикновени кабари, на места снимките на Габи дори се застъпваха, а бе не, не струваше като естетика, но беше необходимо, не струваше като естетика, но му запълваше пространството.