Щяла да се оправи с инспектора. Инспекторът нямал значение. От значение били само — и Лор обяви, че от известно време посвещава на това всичките си мисли, че очите й са се отворили, заслепени от изумителна и всепроникваща светлина — да, от значение били само дълбочината и силата на връзките, които възнамерявала да поднови със сина си в най-скоро време каквото и да й струва.
— Какво ще кажеш? — попита тя, като се опитваше да държи Еви под влияние на неустоимия си чар. — Невъзможно ли ти се струва? Дали не можем да намерим нещо, което да облагороди отношенията ни? — добави и загаси цигарата си.
Еви се прокашля, колебливо кимна и се размърда на стола си.
— Говоря за разбирателство, за съпричастност — продължи тя. — Бих искала двамата с теб да имаме единствена по рода си връзка, каквато не бих могла да имам с другиго по простата причина, че съм ти майка, а ти си ми син. Разбираш ли? Никой не може да те замести в сърцето ми, никой. Винаги съм го знаела, разбира се, винаги съм го усещала. Но не с такава острота като днес, не с такава сила. Знаеш ли, понякога нещо ни вади очите, а не го виждаме. Имаш право да ми се сърдиш и не аз ще те упрекна за това. Като майка сигурно ти се струвам жалка, не отричай.
Той отрече, каза й, че нещо бърка. В същото време сведе глава и възможно най-дискретно въздъхна — беше син на актриса и писател, та бе изкарал добра школа, умееше да се преструва, поне това им дължеше.
— Искаш ли една бира? — предложи й той.
— А? Бира ли? Защо не?
Еви веднага стана. Човек би казал, че я е зашеметил с парализиращ газ.
Това несъмнено беше първата бира, която й предлагаше, но всяко нещо си има начало. Остави Лор да седи на леглото със снимките на Габи Гарлич, които потръпваха на стената във вечерния въздух.
В дневната Андре Трендел крачеше напред-назад с чаша джин в ръка. Дебнеше Ришар, който сякаш възнамеряваше да векува в кабинета си и изглеждаше неспособен да прекоси градината и да предложи на баща си минимум компания в час, когато нормалните хора пиеха по чаша заедно, да поговори с него спокойно, да разменят няколко топли думи като хора от едно семейство, с една кръв.
Не можеше човек да е доволен, че има такъв син, мислеше Андре Трендел, убеден, че се отнасят с него като с куче. Колко разочарования бе изпитал с този син с неговата непрекъсната враждебност. Доста всеотдайност му бе нужна, за да понесе всичко това. Налагаше му се да помага на сина си, очаквайки само безразличие и упреци в замяна. И това продължаваше с години. Дори на Бог не се надяваше вече. Андре не искаше да има други грижи, освен да пътува с жена си, да поддържа в дома си луксозна обстановка и да го обзавежда с уреди последна дума на модата — двамата имаха три плазмени телевизора. Не си търсеше сам неприятности. Беше на пенсионна възраст. Не посещаваше сина си, за да вкусва с удоволствие от млякото на горчивината. Ако стоеше там, забравен в часа на аперитива, измерващ бездната, която го делеше от кабинета на сина му — петдесет метра проблясваща на светлината на прожекторите морава, — сведен до простата роля на досадник, ако се отнасяха към него толкова презрително, като към нахалник, то беше, защото изпълняваше християнския си дълг.
Майката им бе разгонил Ришар с наркоманските си истории. С Роз се бяха притеснявали години наред и бяха изразходвали много енергия, за да постигнат резултат, който не беше толкова блестящ, колкото изглеждаше — Ришар не се поддаде окончателно на порока, измъкна се, бяха го спасили от смъртта, ами да, така беше, но на каква цена? Имаше ли у него поне едно нещо, което да е както трябва? Останала ли му беше поне частица неувреден мозък?
Какво правеше в този кабинет, питаше се Андре, застанал пред френския прозорец с ръка на гърба, като ту наблюдаваше Ришар, който се разхождаше пред прозореца си, ту хвърляше по едно око на заобления задник на Джина, която слагаше масата зад гърба му. В какъв нелеп пантеон искаше да влезе Ришар? Какво го ядеше пък сега? Още ли се мислеше за Достоевски, след като бе унищожил половината си неврони, или може би се взимаше за превъплъщение на Набоков? Още ли не се бе примирил с границите си? Които впрочем му позволяваха да запази мястото си в стадото и да няма финансови проблеми, да не забравяме това, да не омаловажаваме този аспект на нещата.
Ришар е още дете, слабо и изменчиво същество, казваше си Андре, който, що се отнася до него самия, не можеше да оспори влечението си към италианките с големи бюстове — запита се дали Джина ще се съгласи на едно фелацио за сто евро, или ще завие на умряло. Чуваше я да си тананика, докато подрежда божурите, без да подозира нищо, да пали свещите с мелодията на една стара песен на Рой Орбисън.