Потръпна от удоволствие, след като се сбогува с домакинята и пое свежия въздух в градината. „Ама че шашаво семейство — каза си с широка усмивка. — Ама че шашаво семейство, но пък каква жена, какво ангелско създание.“
Притисна снимката до гърдите си. Звездите блестяха в нощта, която се бе спуснала над хълма. Каква прекрасна вечер. За разлика от колегите си, инспекторът приемаше, че работата му си има и добрите страни.
Бързо се шмугна в колата си. Нямаше да се мине без малко мастурбация.
Остави вратата открехната, така че да изхвърли соса в храстите. Все едно, че му е дала снимката си нарочно. Отлично. В същото време хвърляше по някой поглед наоколо. Отлично, отлично.
После възвърна спокойствието си и слезе в града. Семейните истории бяха най-трудни за разплитане, а в случая с Тренделови трябваше да си гений, за да разбереш дали момчето беше ликвидирало сестра си, или ставаше дума за нещастен случай.
На другата сутрин, в часа, когато росата все още блестеше, Джина, която тъкмо идваше на работа, обяви, че храстите покрай градинската врата са изцапани с нещо гнусно. Така денят започна с въпросителна.
От няколко дни отново ходеха на училище. В седем часа кухнята беше пуста и Еви мълчаливо закусваше, после изпушваше първата си цигара, преди да тръгне към автобусната спирка, където го чакаха Андреас и Мишел. В някое от междучасията забелязваше Габи в коридорите с излъскана дървения или под колоните. Опитваше се да срещне погледа й, но тя се придържаше към уговорката им — никакъв контакт в училището, никакъв контакт, никой не трябваше да знае, че имат нещо общо, че има нещо общо между момче от 9-и клас и девойка от 12-и. Напразно се опитваше да наруши този закон — знаеше, че Габи е права. Подпрян на бастуна си, с изкривени в гримаса устни, Андреас му казваше, че е хубаво да страдаш мълчаливо, че това укрепва характера.
Немалко типове се въртяха около Габи Гарлич. Това не беше нещо ново, особено, откакто другите двама вече не бяха между живите, и никой не взимаше на сериозно слуха, според който Еви Трендел, това почти кърмаче, е изпреварил всички. Но във всеки случай никой не успяваше да сложи ръка на блондинката.
Обикновено твърдяха, че хомосексуалните й наклонности са надделели и че ако е толкова бледа, то е, защото плюска само „катерички“, но истината бе, че прекалено много се друсаше.
— Достатъчно голяма съм, за да знам какво правя — заяви тя на Еви. — Бих те посъветвала да не ставаш досаден.
Еви прие посланието и мълчаливо си прехапа устните. Финансовият аспект на проблема го бе подтикнал към някои размисли, за които съжали, когато видя реакцията й.
Ама какъв глупак беше, какъв проклет глупак! Какво искаше всъщност от нея? Да го разкара? Да го прогони, та да не му слуша глупостите?
Навремето Лиза го беше пратила да пасе, когато реши да й каже, че не е съгласен.
— Не си съгласен? — каза тя. — Ами съжалявам. Не си съгласен, а? Гледай си тогава твоята работа.
— Наистина е опасно. Ще свършиш на някой паркинг. За по двайсет евро на сеанс.
— А бе какви ги говориш?
— Знам какви ги говоря. Да не ме мислиш за сляп?
— Слушай, какво ти става? Не ставай смешен. Не ми чети морал. Не ставай смешен, разбра ли?
И ето, че пак започваше. Ето че днес започваше с Габи. Направо луд за връзване. Нима беше способен да понесе пълната самота, свят без ехо, живот без светлина? Казано направо, искаше ли да се върне към тъжните свирки на Мишел? Да се отдаде на майчиния си спорт? Да изчука Габи Гарлич?
Или си поставяше по-възвишени цели?
Имаше интерес да си трае, ако искаше да запази отношенията си с нея, да запази това чудо.
Шегата настрана. Всеки изминал ден беше още едно въже, което Габи прекарваше около врата му, дотолкова, че понякога трудно преглъщаше. Всеки ден бе източник на допълнителна радост, независимо дали заспиваше в ръцете му напълно надрусана, дали имаше късмета да я изкъпе, или да й намаже сухарите с тънък пласт от онова превъзходно английско портокалово сладко, което тя обожаваше и което той задигаше от къщи и го носеше у тях, където приготвяше чай с някакво отнесено благоговение. Още повече, че по нейните думи тя знаела какво прави, не се боцкала и можела да спре, когато пожелае, no problemo.
Във всеки случай той имаше това, на което тайно се беше надявал — връзка, неопорочавана от тъпите сексуални отношения, връзка, за негово велико щастие основана на нещо, което не вонеше на пикня.
Да чукаш беше едно. Да имаш чувства към жена — съвсем друго. Онова, което виждаше около себе си от години, което знаеше за света на белите, към който принадлежеше, със сигурност не го подтикваше да смесва едното с другото. Едва беше проходил, когато над него Ришар и Лор с изкривени уста водеха люти битки по въпроси като изневярата или истерията, или импотентните наркомани, или извратените актриси, които се държат като разгонени кучки, или някои случаи на отчаяна пристрастеност към секса. Ришар и Лор му даваха поучителни представления всеки път, когато отвореше очи. Но всъщност може би трябваше да им благодари.