И заради неудовлетворението, което изпитваше, задето не бе успял да изчука Габи, както възнамеряваше, след като свърши работата, неочаквано отвела го в града.
Еви несъмнено я е изчукал, мислеше той. За пореден път Еви разпределяше картите както намереше за добре. Ето че сега се беше хванал за полите на Габи и отново усложняваше нещата. Заради него тя бе все по-малко свободна, а момичета като нея не се намираха на път и под път. Красавица едва на осемнайсет години, която прекрасно знаеше какво прави. Без майтап, по-лесно бихте намерили диамант в копитото на муле. А и Лиза беше мъртва.
Автобусът мъркаше, достигнал пълната си скорост, и пронизваше гората с големите си жълти очи, когато взимаше завоите с леко просвирване на гумите — фюу-ут, — което не съответстваше на големината му. Вътре Дани злобно изгледа Еви.
— Съветвам те да си затваряш устата — каза му Габи през зъби.
— Че какво съм казал? Дори не съм си отварял устата. Да не би да имаш нещо за криене?
— Зле си си направил сметката, Дани. Грешиш, като се държиш така.
— Не, ама чуйте я. Това какво е сега, заплаха ли или сънувам?
Не се отнасяха добре с него. Би искал да им го каже, но обстоятелствата не бяха подходящи, а и определено беше пил прекалено и едва се владееше след несъстоялото се посещение у Габи. Трудно бе да се обясни защо неуспехът му придобиваше такива размери, защо пропуснатото чукане буквално го подлудяваше, но беше така. Кипеше от яд.
Достигнал бе възраст, когато самотата започва да тежи, независимо дали си го признаваш, или не, когато самотата извършва подривната си дейност и пробива и най-дебелите кожи. Нямаше определен план, нищо не замисляше, но плащаше добре на Габи, дори много добре, без да очаква в замяна друго, освен нещата да продължават така поне през следващите двайсет години.
Габи го гледаше и очите й хвърляха мълнии. Изражението на Еви беше презрително.
— Ама за какви се взимате? — изръмжа Дани. — Я се погледнете!
Габи стана.
— Наистина си ужасно досаден — каза тя.
Еви я последва и двамата застанаха на пътеката. Гледаха встрани от Дани, все едно, че не съществуваше.
— Така ли ми благодарите? — изсмя се той. — Така ли ми благодарите, задето се държа добре с вас? Задето се държа толкова добре с вас?
Дали не трябваше да им каже истината в очите, питаше се той, докато наблюдаваше силуета на Габи, който му се струваше самото съвършенство — златисти бедра без капчица тлъстина, чудесно дупе, гладки гърди и едно коте, мамка му, едно коте, истинско велурено ковчеже, мамка му, коте за пример, каквото може би никога вече нямаше да намери. Дали не трябваше да им каже какво мисли за тях? Да им дръпне един бой? Така ли смяташе да се измъкне тя? Животът не се бе оказал много щедър към него. Така и не успя да премине прага. Каквото и да правеше, си оставаше момче за всичко за местните богаташи и жените им — положение, което невинаги беше приятно. Не можеше ли поне от време на време да се порадва на малко синьо небе?
Много хора се напиваха за по-малко от това.
Еви и Габи слязоха от автобуса, преди да реши как да продължи разговора. Беше пиян и бесен и в плен на ужасна сантименталност. На свой ред изскочи от автобуса, пропусна едно стъпало и тежко се просна на асфалта, където остана да лежи, почти зашеметен, докато автобусът продължи своето равномерно нощно изкачване по хълма.
Ядосано отблъсна Еви и Габи, които се опитваха да го вдигнат, като го ругаеха, като го питаха какво прави тук, и разкъса със зъби кърпичката, която му подадоха, за да обърше кръвта от лицето си. Нека видят как се отнася към закъснялата им загриженост.
Нямаше нужда от никого. Не дължеше отчет никому. Слизаше където пожелаеше. Ако искаше да върви след тях, щеше да върви след тях. Бъркаха, като го подритваха като някое куче.
— Ама какво ти става? — нервира се Еви. — Какво всъщност правиш? Виж се! Виж си лицето! О, мамка му!
Асфалтът беше по-лош от ренде — лицето на Дани бе одрано и Еви се чувстваше раздвоен между желанието да му помогне и желанието да го зареже.
— Стига! Млъквай! — излая Дани и намери достатъчно енергия, за да се изправи на крака. — Върви на майната си!
Габи заяви, че е най-добре да не се занимават с него, че щом иска да прекара нощта в канавката, негова воля.
От долу, примерно от автоматичната бариера до дома на Еви, имаше десетина минути ходене пеш. Като стигнаха до къщата на Форвилови, които имаха гости в градината, Дани, Габи и Еви все още не бяха врагове, но натам вървяха нещата — точно както у някои племена заколват съседа си в един прекрасен ден, без нищо да предвещава това, и го правят дори днес, в зората на двайсет и първи век, по същия див и внезапен начин като някога.