Тя беше необходимият му човек. Тя беше човекът, който трябваше да прочете написаното и да му каже, да му каже откровено струва ли нещо, да му каже откровено дали все още кръвта тече във вените му, или се е превърнал в призрак на самия себе си, в свое противно отражение.
Седна на канапето и рязко пое дъх. Защото точно в този миг Габи се появи на градинската врата. Изумително. Съвпадение ли беше това? Знак? За съжаление не беше сама. Как бе успявал да не я забелязва, докато Лиза беше жива? Истинска мистерия.
В момента изглеждаше раздразнена. Еви вървеше след нея с ръце в джобовете и мрачно гледаше гърба й. Още един въпрос: какво прави тя със сина ми? Какво прави с този хлапак? Не намираше смислен отговор. Истината бе, че не му пукаше, че му се налагаше да се справя с друг вид ситуация, от първостепенна важност, така че всичко останало слабо го интересуваше.
Държеше в ръката си двайсетте написани страници — те трябваше да решат дали Ришар Трендел не се е продал напълно и окончателно, дотолкова, че Бог да му е отнел дарбата, благодарение на която някога можеше да сътвори една качествена страница за по-малко от двайсет и четири часа, между изгрев и залез-слънце. Двайсет страници, които нямаше търпение да покаже на Габи Гарлич, чийто строен силует в момента минаваше през градината с решителна крачка.
Ришар се готвеше да излезе от бунгалото — от този бивш гимнастически салон, превърнат във фабрика за сапунки за телевизията, произвеждани чрез четирийсет часа писане седмично и нито минута повече, — когато забеляза Дани Кларанс, който вървеше подир двамата с не особено стабилна походка.
Значи човек, който живееше сам в гората, също си има причини да се напие, помисли Ришар и се усмихна. Излезе от бунгалото и тръгна към посетителите, които както му се стори, не бяха в най-добро разположение на духа.
Като начало срещна безкрайно дълбокия поглед на девойката — по-дълбок, отколкото по време на изумителната им среща, след което огледа лицето на сина си, бледността му, стиснатите му ноздри, мрачния му вид. Колкото до Дани Кларанс, около него танцуваха пламъците на ада.
Ришар прихна.
— Я гледай! Ама какво става?
После се обърна към Дани, който се клатушкаше на място.
— Хей, Дани, защо имам чувството, че здравата си се наквасил? Или греша?
В забележката му нямаше агресивност. Нямаше причина да се държи неприятно с човек, когото смяташе за свестен, малко див и малко откачен, но относително приличен. Дани Кларанс никога не бе причинявал грижи на общността и още по-малко на Тренделови, които се гордееха с това, че поддържат добри отношения с въпросния аутсайдер, за когото доста хора се пикаха дали яде с пръсти, дали се мие, гол ли спи, дали не е проислямист или пък привърженик на аналния секс. Тези плашещи въпроси позволяваха на Тренделови да покажат при необходимост, че са широко скроени и имат модерни идеи, също като даренията, които правеха на „Грийнпийс“ или на „Лекари без граница“, или на някое училище в Руанда.
— Този тъпанар ни преследва! Представяш ли си! Дори не знае какво говори! Защо не иде да си легне?
— Кротко, синко, кротко. Дани ще отиде да си легне, когато пожелае.
— Върви на майната си, Ришар. Не се меси.
— Ясно, пиян си. На мен лично това не ми пречи. Знам колко е трудно понякога да гледаш на живота с трезво око. Така че, стига да не ми повръщаш на моравата, Дани, нямам нищо против. Вземи един шезлонг и си почини пет минути, преди да си тръгнеш. Само гледай да не си прещипеш пръстите.
— Майната му на сина ти! Майната ти и на теб!
— Родителите ми са тук. Андре и Роз. И на тях ли майната им? Какво има, Дани? С какво си се нагълтал? Защо се вдетиняваш?
— Дани погледна към шезлонгите, които бяха поне на петнайсет метра от него, и се отправи натам като боксьор, който се връща в ъгъла си с насинени очи.
— Трябва ли да стоим тук? — нетърпеливо каза Габи. — Трябва ли да го слушаме?
— За Бога, Габи, нямам нищо против теб — проплака Дани и протегна ръка към нея. — Знаеш това. Не се прави, че не знаеш.
— Тогава какво? Какво искаш от него? — подхвърли тя.
— Ама че скапаняк! — изръмжа Еви. — Да се маха оттук! Да ни остави намира!
— Не с тоя тон, момченце! Внимавай какво говориш, само това мога да те посъветвам. Не ме предизвиквай, приятелче!
— Дани, струваш ми се много нервен.
— Ти там, млъквай. Говоря на сина ти. Така че затваряй си устата, Ришар. Влизай си вътре.
— Внимавай, Дани. Ще те изхвърля, ако продължаваш така. Има граници, които не трябва да се преминават. Утре ще дойдеш да се извиняваш, но може би няма да искам да те изслушам. Прекалено лесно ще е.