— Чакай малко, писателче. Не можеш ли да млъкнеш? Не можеш ли да не си навираш носа в чужди работи?
Вече от няколко минути Андре наблюдаваше сцената, наполовина скрит зад керамична ваза с папируси, донесена от Роз от Йокохама и датираща отпреди земетресението от 1923-та. С властен жест бе заповядал на жена си да преустанови непресъхващото си чуруликане, с което коментираше клюките от квартала, например съмнителния произход, да не кажем направо половия произход, във всеки случай подозрителния произход на кожната болест, прихваната от семейство Кроз на Сейшелите със сигурност не от местните миди.
„Как може човек да се занимава с такива идиотщини, как може да е толкова дребнав?“ — беше се запитал Андре, докато слушаше Роз, без все пак да си заскубе косите пред подобна мистерия. Понякога се изумяваше от жена си, но отдавна беше свикнал, а и не беше на възраст, когато би могъл да се надява, че умствените възможности на съпругата му ще се подобрят, което, нека бъдем честни, не можеше да се постигне чрез лифтинг.
— Това случайно не е ли Дани Кларанс? — попита тя зад гърба му.
Той кимна и леко се усмихна. Запали си една пура. Когато бе решил да направи ремонт в къщата на сина си — повечето хора нямаше да изпадат в криза, а щяха да целуват ръцете на баща, изръсил се с петдесет хиляди евро, — Андре искаше да повери боядисването на Дани Кларанс, за да прояви великодушие към този странен съсед, когото Ришар и семейството му неизвестно защо харесваха.
Само че както не можеш да превърнеш старата кранта в шампионка в конните надбягвания, така и Дани Кларанс не си мръдна пръста в продължение на три дни. Единственото, което направи, бе да покрие пода с найлон и да пуши цигари. Тогава Андре сподели с него, че експериментът е приключил и че може да се прибере у дома си, като внимава да не му излезе някоя пришка на крака.
Оттогава бяха минали петнайсетина години, но Андре си беше съставил окончателно мнение и естествената антипатия, която изпитваше, без ни най-малко да се стеснява, към този чешит, не бе намаляла, нито бе намаляло презрението му към индивиди, които не желаят да се включат в системата, или към глупаците, убедени, че животът е, или трябва да бъде, непрекъснат купон.
Загледа се в отражението на Роз в прозореца, забеляза цепнатата пола, която носеше и от която бедрото й се показваше като острие, и се запита дали жена му няма в най-скоро време да се появи по прозрачна нощница на вечеря. И дали, както вървят нещата, не трябва просто да я очисти. Както и да е, шегата настрана, но Андре се чудеше дали хормоните на Роз не са се напълно повредили.
Отвори прозореца, за да премахне отражението й.
Стигна до кедъра в момента, когато Дани Кларанс, проснат върху един шезлонг, заповядваше на Ришар да не му се меси в работите.
— Проблем ли има, Ришар?
— Не, татко. Няма проблем.
— Чу ли го какво ти каза?
— Чух. Ще се справя, татко. Нямам нужда от помощта ти.
— Но не се притеснявай. Аз съм тук, за да ти оказвам подкрепа, когато е необходимо.
— Благодаря, няма да е необходимо. Дани ще се посъвземе и ще си тръгне. И утре е ден.
— Хлапето ти ме взима за глупак — каза Дани през зъби. — Но ще е по-добре за него да внимава. Никой в тази къща няма интерес да се заяжда с мен.
От думите му струеше злоба. Никой нямаше интерес да се заяжда с него. Никой не можеше да се постави на мястото му, най-малкото Ришар, най-малкото този бивш наркоман, намерил начин да забогатее и да създаде семейство неизвестно по какво чудо, освен по правилото, че съдбата често се усмихва на онези, които не го заслужават.
Когато чукаше Лиза, Дани си отмъщаваше съвсем мъничко за наглото преуспяване на Ришар. С удоволствие би изчукал и Лор, но там не се получи. Сега Лиза бе мъртва.
Длъжен ли беше да мълчи?
— За какво говориш? — попита Ришар намръщено.
Отвърна, че за нещо, което бе видял през една февруарска нощ на езерото. От хангара за лодки. През една нощ, когато не можеше да заспи.
Потърси с поглед Еви и очите му заблестяха, докато си спомняше за ледената февруарска нощ, през която бе наблюдавал лодката, плъзгаща се към центъра на езерото.
— Аз това не го наричам нещастен случай — каза той, без да изпуска Еви от поглед.
След смъртта на нежно обичан близък, след изчезването на обожавано същество, след празнотата, която изпълва сърцето в един толкова злокобен ден, повечето от нас имат склонност да идеализират скъпия покойник, да го превръщат в светец или светица, във въплъщение на съвършенството, колкото и да е глупаво това. Еви не падна в този капан — за разлика от Анаис, която превърна стаята си в музей, — но пък нещо подобно му се случи с Габи Гарлич. Направо подлуди майка си с култа си към това момиче. Много грижи й създаде на горката Лор.