Една вечер той й бе казал, че Ришар за пореден път го покрива с абсолютен позор, че се задушава от възмущение, и се бе извинил, че не може да говори на тази тема, после напусна масата и отиде да възстанови дишането си на вечерния вятър, който вече свиреше в клоните веднага щом слънцето залезеше. После бе седнал на тревата. Или по-скоро се бе проснал на тревата с белия си панталон. По-късно, докато си почистваше грима в стаята си, тя погледна през прозореца и видя, че не е помръднал, все едно се бе вкаменил.
Лор спеше зле, на пресекулки. За да спи добре, трябваше да поглъща такива количества сънотворни, че на сутринта й беше свръх силите да се изтръгне от замайването, а да се довлече до банята си беше истински подвиг. Докато го извършваше, я чуваха да проплаква като малко момиченце, изгубило се в тъмна гора.
Беше четирийсет и осмият ден на снимките и бе цяло чудо, че още е там, че още е способна да снима, да се съсредоточава в ролята си при ситуацията, която изживяваше в реалния живот — безумна, дантевска ситуация. Ришар беше зарязал всички и се бе изпарил. Толкова невероятно, нали? Толкова неочаквано — Ришар внезапно да реши, че е изплатил дълга си и че е свободен да действа както пожелае, при положение, че тя още не бе свършила с него, не, не и след всичко, което я бе принудил да преживее, не и след всичко, което този мръсен наркоман й бе причинил. Да не би да не си спомняше?
От сънотворните очите й се подуваха. Всеки ден гримьорката извършваше чудеса, а продуцентът се бе съгласил един известен специалист по хранене да се занимава със здравето й, да я вдига на крака ден след ден, да прикрива следите от безсънието й с чудотворни маски и кремове, съдържащи екстракт от кайсиеви костилки. Тъй или инак, Лор или не спеше и на сутринта беше изтощена, или спеше прекалено и изглеждаше като излязла от перална машина. И всичко това до голяма степен заради този жалък мръсен наркоман. „Благодаря ти — казваше му тя наум. — Още веднъж ти благодаря. Благодаря за всичко, Ришар… Не, честно, настоявам да ти благодаря за всичко.“
През някои вечери й идеше да се разплаче от яд. Намираше живота си за наистина катастрофален и почти изпадаше в паника. Иначе работата й вървеше добре, пробните снимки бяха сполучливи, все повече хора я поздравяваха за участието й и имаше голяма вероятност да получи награда за най-добра роля, с което отново щеше да се нареди сред най-добрите. Но тази перспектива не я очароваше толкова, колкото си бе представяла. Сега, когато целта беше близо, тя не й изглеждаше ни най-малко привлекателна. Чувстваше се освободена от този безумен апетит, който измъчваше деветдесет и девет процента от актьорите на планетата и сто процента от киноактьорите.
Ерик Дюнкала имаше право да мисли, че един жест от страна на Еви може да я ощастливи, доколкото изобщо беше възможно. Сутрин го изпускаше, защото или се чувстваше като камък на дъното на кладенец след тежкия сън, или залиташе от умора. Когато чуеше кафемашината, беше вече прекалено късно. Вечер правеше всичко възможно да се освободи и да прекара известно време със сина си, но още не бе намерила начин да говори сериозно с него за всичко това, без да се смята фактът, че Андре й се мотаеше из краката. Истинска напаст беше този човек.
Джудит Беверини се възползваше от сеансите им по йога, за да я навива да се отърве от стария досадник — сякаш някой в тази къща имаше нужда от спортна зала, сякаш мускули й липсваха на тази къща.
— На твое място не бих го понесла — заявяваше Джудит. — Пък и е толкова странно. Ако Роз беше тук, нямаше да е същото. А той само броди из къщата. На колко е? Бррр… На седемдесет?
Съпругът на Джудит отново бе заминал за Китай, за да постави „Лешникотрошачката“ в Нанкин, при комунистите, така че двете жени можеха да си бъбрят с часове за измамната природа на мъжа, за склонността му да те лъже и да ти прави мръсно. Но това не пречеше на Лор да си мисли, че нейният съпруг и нейните деца я бяха напуснали един по един, и тази констатация я ужасяваше.
— Би било нормално Еви да се чувства нещастен — смяташе Джудит. — Казвам „нормално“, но нищо не е нормално при повечето от тях. Как да знае човек какво му се върти из главата? Не мога да го разбера това момче. Знаеш това. Не го разбирам и никога няма да го разбера. Това е положението.
Лор не знаеше какво да мисли. След смъртта на Лиза си бе дала сметка за разстоянието, което я делеше от сина й, и беше неспособна да разясни на Джудит настроенията му.
— Освен това тийнейджърите са безсърдечни — подхвана Джудит, която си лакираше ноктите на краката в рубинено червено. — Безсърдечни и безжалостни. Имай го предвид. Никога не го забравяй.