Сеансът им бе свършил и се опитваха да си отпочинат, да се отпуснат на мекия килим въпреки сериозността на положението. Бяха се приютили на спокойствие у Джудит. Големи светли облаци пълзяха по небето, разпръсваха се като топки пяна над блесналата от слънцето гора. Лор продължаваше да прави упражнения с глава за раздвижване на шийните мускули и слушаше приятелката си, която рисуваше не особено ласкателен портрет на младото поколение.
— Разбираш ли, нищо не ги интересува истински. Извън това, което става в радиус от петдесет сантиметра около тях, нищо не може да ги развълнува. Грешката, която обикновено допускаме, е да смятаме, че са способни да изпитват чувства като състрадание, щедрост, толерантност и тъй нататък. Съмнявам се, че изобщо са чували за тях. Чудовищно студени са, от мен да го знаеш. Затова не искам деца. А иначе ти е известно, че обожавам децата, луда съм по тях. Но не и по тези безчувствени животни, тези равнодушни същества, тези зомбита. Такива не искам.
Когато минаваха покрай дома й, Андреас и Еви плюеха, защото мнението на Джудит за тях някак си се носеше във въздуха като облак фосфоресциращ уран, който нямаше как да не забележиш. Джудит беше малко по-млада от Лор. Но не се шегуваше — беше си вързала маточните тръби.
— Предлагат ми да подпиша нов договор — обяви Лор, докато съзерцаваше масива от сини хортензии, чиито листа падаха и чиито цветове избледняваха от другата страна на басейна. — Което значи, че ако искам, мога да започна снимки и за друг филм. Което значи, че все още имам възможност да си завра главата в торбата и нищо да не чувам, нищо да не виждам.
— Добър ли ще е хонорарът?
Лор кимна. Да. Ужасно добър на всичкото отгоре. Аксел Мендер беше противен тип, нагла свиня, но не бе най-лошият от всички и подписваше чекове, без да са пазари. Впрочем Ерик я убеждаваше да приеме предложението на „Медиа Макс“. Защото според него Лор трябваше да продължи без прекъсване, трябваше отново да заеме пространството, да заблести в четирите края на небето, всички да приказват за нея.
— Знаеш как става — въздъхна тя. — Колко много от себе си трябва да дадеш. Не ти остава много време за други неща.
— Но в живота ти има приоритети. Кариерата ти е по-важна от всичко. Тези, които ти разправят обратното, няма да са покрай теб и да те утешават, когато стане прекалено късно. Ришар да не би да мисли за теб? Еви да не би да мисли за теб? Съжалявам. Не мислят за теб. И двамата са от един дол дренки. Точка по въпроса. Лор, ако откажеш, би било глупава саможертва.
— Да, права си… Но ти какво би направила на мое място? Смяташ ли, че съм била прекалено строга? Дали съм го потискала повече, отколкото той мен? Нямам такова чувство. Той вече не ме докосваше, забележи. Минаваха месеци, без да прояви и най-малък интерес към мен, и най-малкото желание. Колко жени биха търпели това? А бях едва на трийсет години и си мислех, че щастието е там някъде в съседство.
Джудит огледа пръстите на краката си и въздъхна. Лор поклати глава.
— Трябваше ли да прекарам дните си с плетка в ръка? Да го чакам да избере между жена си и наркотиците, при положение, че винаги избираше наркотиците? Трябваше ли да му пожертвам цялата си младост — аз, която не вярвам в прераждането?
Засмяха се.
От притеснение Лор бе отслабнала два килограма и това бе добре за разголените сцени. Легнал отгоре й, младият й партньор имитираше полов акт и й шепнеше безкрайни комплименти на ухото. Тя, разбира се, не отговаряше, но комплиментите бяха добре дошли сега, когато преминаваше през унили прерии, когато прекосяваше пресъхнали реки, потъваше в безмълвни долини, изкачваше обрасли с гъсталаци планини. Приемаше ги с благодарност, докато младият актьор търкаше члена си в бедрото й — но Боже мой, как да му се сърди? Приемаше ги със сълзи на очи, с една идея гордост и презрение към новия удар на съдбата с подписа на Ришар.
Джудит се запита на висок глас дали би отслабнала с две кила, ако научи, че мъжът й е избягал с друга жена, с някоя китайка например. Никак не беше сигурно.
В далечината се чуваха дърводелците, които работеха под зоркото око на Андре Трендел, писъкът на електрическите триони, стърженето на рендетата, потрепването на чуковете, скърцането на шлифовалките, задвижени на триста метра оттам, за да измъкнат от небитието прословутата спортна зала.
— Този тип е луд, нали?
— Да… Доста сложно е. Всъщност защо да е сложно? Не е сложно.
Лор не уточни мисълта си, защото вниманието й беше привлечено от едно порше, което се изкачваше по пътя на хълма, въпреки че моделът и цветът бяха различни. Нищо не позволяваше да се отгатне дали Ришар ще се прибере, или не, нито дори дали ще се обади. Джудит бе убедена, че човек като Ришар не си отива завинаги, но откъде знаеше? Да не би да му бе гледала на кафе? Да не би да си въобразяваше, че ще я успокои с тези глупости?