Ако искаше да бъде съвсем честна, трябваше да признае, че се чувства изгубена. От една страна, кариерата й — кариерата й! — от друга, неумолимият разпад на семейството й, изчезването му в непрозрачната мъгла. Едва сега истински съзнаваше как се е държала с тях, каква любов им е давала. Сега, когато всичко изглеждаше свършено, когато като че ли вече нямаше връщане, можеше спокойно да състави списък на грешките си, на несръчното си държане, на категоричните си оценки, на липсата на бдителност. Сега ясно се виждаше — незаинтересована, безразлична, обърната към себе си, интровертна и напълно безполезна за другите. Всичко това се заплащаше, разбира се. Всичко това един ден се заплащаше и този ден бе дошъл, казваше си тя.
Беше доста бледа. Джудит избягваше темата, но виждаше, че Лор не е във форма. Това не бе убягнало например на Венсан Делакоста, бащата на Анаис, който бе пожелал да говори с нея за Еви, тъй като мислеше, че момчето взима силен психеделичен наркотик, докато всъщност ставаше дума за неумереното му чувство към Габи Гарлич, и който я бе намерил напълно скапана и не толкова привлекателна, колкото обикновено, въпреки високите токчета.
Истината е, че злото я разяждаше отвътре. Депресията, в която все повече изпадаше, безпокоеше сериозно и свекъра й, който не си гризеше чак ноктите, но беше позагубил съня си в деня, когато научи, че Ришар е напуснал дома си, зарязал жена си и сина си като последен негодник.
Цял ден бе крещял, стенал и обикалял из къщата си, после целуна Роз и със свито гърло взе първия сутрешен полет.
Разкритията на Дани Кларанс, ужасяващите и гадни обвинения, които отправяше към Ришар и които не можеха да се проверят, бяха изиграли само ролята на капката, от която прелива чашата — Ришар бе избягал по много причини, това бе истината, коя от коя по-глупава, детинска и достойна за презрение според Андре, когото това заключение не изпълваше с оптимизъм.
Този дом се бе превърнал в пустиня, нямаше никакво съмнение. Макар обикновено да бе сам и да прекарваше по-голямата част от времето си в надзираване на строителните работи, той добре виждаше, че двете същества, все още обитаващи къщата, се придвижват като слепци на ръба на пропаст и това го разболяваше. Тъй или инак, смяташе, че присъствието му е задължително, поне за да изгаси газта, да пререже въжето или да извика „Бърза помощ“, ако се стигне дотам, така де, но всъщност се шегуваше само наполовина.
Ако не искаше и той да се побърка, трябваше да се занимава с нещо, на всяка цена да избегне бездействието, което го дебнеше на хълма през тези мрачни и изпълнени с несигурност дни. И ето че внезапно, без много да му мисли, като по чудо се бе озовал начело на строителен обект, а не беше никак лесно да надзирава шестима работници, които пушеха цигари, разговаряха по телефона с жените или любовниците си, току сядаха да си почиват, брояха гаргите, пикаеха в тоалетната, без да вдигат капака, и си разказваха идиотски вицове.
Но, Господи, каква зловеща тишина настъпваше, след като си отидеха с камионетките си! На всичкото отгоре и Джина си свършваше работата и на свой ред изчезваше, явно несклонна да се задържа на подобно нездравословно място.
Но пък и той не би могъл да й предложи весела, нито дори усмихната компания след залез-слънце.
Останал сам, Андре обикаляше от стая в стая, от мазето, в което бяха струпани нещата на Лиза, до спалните, които дълго оглеждаше от прага, преди да проникне вътре. Понякога сърцето му се разбиваше и бързаше да слезе долу. В дневната откриваше следи от далечното минало — стената, покрита със снимки от славния период на Лор Трендел, красива и сияйна, тук заобиколена от децата си, там хванала под ръка мъжа си, Ришар Трендел — прочут писател, после виден наркоман, както и недостоен съпруг и баща, на когото бе останало за извършване само убийството и някое и друго хомосексуално приключение, за да получи медал.
Къде се беше укрил този изрод? Къде се криеше това животно, което упорито погазваше всички възлагани му надежди? Андре сваляше снимката и разглеждаше отблизо лицето на сина си, за да види дали по него няма някой знак, който да предизвестява бъдещите му издънки, мрака, в който щеше да ги потопи, без и за миг да се поколебае — но на трийсет години малкият мръсник приличаше на ангел и по онова благословено, макар и метеоритно кратко време Андре толкова се гордееше с него, че произнасяше името му почти с благоговение.