Хомосексуалният Ерик, агентът на горката Лор — всъщност беше съвсем просто: Андре нямаше кураж да се постави на мястото на жена, преживяла толкова изпитания в рамките само на няколко месеца, — та обратният изрусен Ерик се стремеше да задържи злокобната лодка на повърхността, като водеше хора, импровизираше симпатични малки празници, на които по негласно споразумение се говореше за друго.
И успяваше. Андре трябваше да признае, че тези типове имаха дарба в организирането на очарователни събирания, ценеше разговорите, които гостите водеха, докато поглъщаха цветните коктейли, приготвени от самия Ерик — „Хей, Ерик, това синьото е силничко, но е страхотно готино!“ Обичаше да усеща топлината, която се разливаше във вените му, отпускането, до което водеше лекото опиянение, обичаше да гледа усмихнати лица, красиви, парфюмирани, приказливи жени, дори само за няколко часа.
— Добре, че сте тук — му бяха казали веднъж. — Би трябвало да ви благодарят за всичко, което правите. Без вас този дом щеше да е много тъжен, приятелю!
— Може ли да ви задам един въпрос? Защо просто не я е убил? Защо не е стигнал до края на логиката си?
— Като малък Ришар имаше силно развито чувство за противоречие. С Роз неведнъж сме се сблъсквали с него. Не можете да си представите колко пъти ме е изкарвал от кожата. Никога не се е колебал да оскърби някого.
Когато говореше за сина си, Андре Трендел често изтриваше някоя суха и пареща сълза. Една вечер направо се разрида, докато си миеше зъбите.
Навън луната блестеше. Изсекна се в една от хартиените кърпички, които употребяваше с шепи. Крехка мъгла бе плъзнала из отново пустата градина, изоставена и от последните си обитатели — преди половин час, към четири часа сутринта, две напълно неадекватни двойки бяха прекосили алеята на зигзаг, преди да се настанят в един кабриолет, изскочил от гората.
Винаги имаше вероятност някой хитряга да му сложи хапче в чашата, да си направи този експеримент с човека с побелели коси — така както дават LCD на бабата в инвалидния стол или STP на домашния любимец — от чиста проклетия, просто, за да се посмеят на седемдесетгодишния човек, който може би ще се затъркаля по земята или пък ще се насере в гащите, защо не. Всичко беше възможно. Андреас, съученикът на Еви, беше напълно способен на такова нещо. Списъкът на белите, направени от това дете, бе главозамайващ — плъховете, пуснати в магазина в центъра на града, бяха само намек за талантите му. Впрочем имаше и не по-добри от него трийсетгодишни контета, гадни типове, за които нямаше нищо свято.
Иначе и алкохолът можеше да е в основата на огромната тъга, която го превръщаше в жалък парцал.
Може би, когато остаряваш, не само се изпускаш в гащите, а и започваш да плачеш без причина под претекст, че животът е абсурден.
Една дълга минута тихо плака, преди да се успокои.
Сега очите му бяха подути, хартиените кърпички се бяха свършили, изтри се за последен път с ръкава на закопчаната си до шията пижама.
Кукумявката, която живееше в кедъра, меко забуха. Андре си изплакна устата, мислейки за стотиците пациенти, които бяха заливали със сълзите си паркета на кабинета му в продължение на четирийсет години, но от това не му стана по-леко.
После чу шум в коридора. Отначало помисли, че младите още не са заспали и правят кой знае какво в бърлогата си — по-добре да не знае какво, — но след като се ослуша, разбра, че шумът идва от стаята на Лор в другия край на коридора.
Приличаше на сумтене на едро животно, някакво дълбоко, мрачно и тревожно гъргорене, както и глухи удари, сякаш нанасяни върху звънец с омотан в плат чук — по-скоро дум, дум, отколкото динг, динг!
Скоро откри, че последният шум идваше от петата на снаха му, която спазмодично риташе ръба на ваната.
Лор не беше във ваната — лежеше на пода върху килимчето на златни точки, което бе покрито с нещо лепкаво, прилично на белтък. Дум, дум! Десният й крак подритваше във въздуха и удряше ваната като зов за помощ, докато останалата част на тялото й — едва облечено в нещо като, да речем, къс комбинезон, драматично повдигнат и залепнал за корема й — изглежда беше загубила съзнание и се валяше в повръщаното.
— Лор? Добре ли си?
Въпросът бе да не се просне на свой ред в жлъчните течности на нещастната жена. Пфу! Ужасно вонеше на кисело. Хвърли на пода няколко кърпи, за да стъпи на сухо, тъй като беше с кожените си пантофи „Валентино“, после я хвана под мишниците, беше истинска дрипа, повдигна я и предпазливо я опря на стената до мивката. В този момент тя изглеждаше като току-що излязла от локва с течна тапиока. Жалка история.