Спря водата. Наостри уши.
Трябваше да я извади оттам и да я подсуши.
Добре. Погледна я, пое дълбоко дъх, отиде да постеле една хавлия на леглото, подхвана я под мишниците и я издърпа от ваната с много сумтене и пързаляне. Тя спокойно тежеше едно шейсет кила и не правеше нищо, за да му помогне да измине пътя до леглото, а шейсет кила не бяха малко за човек на неговата възраст. Изплъзваше му се от ръцете. По средата на пътя се отпусна в едно кресло, крайно затруднен от женското тяло в ръцете си, което не можеше да се хване как да е, нито от който и да е край — за миг го обзе паника.
След което дръзновено продължи пътя си, като наполовина я носеше, наполовина я влачеше, оставяйки влажни следи по мокета. Нямаше как, не можеше да се занимава с такива подробности, и без това правеше максималното, даваше всичко от себе си и ако нещо не беше в ред, ако нещо вървеше накриво, вината не бе негова.
Падна по гръб с нея на широкото легло, но веднага стана и скочи върху килимчето, сякаш го бе ударил ток. Взе от нощното шкафче едно от онези малки сърчица, пълни с шоколадов крем и горена захар, които тя обожаваше, а и той си падаше по тях.
Във всеки случай най-трудното бе направено. Огледа я с ръце на хълбоците. Вярно, не я беше спасил от ужасна смърт, но й бе помогнал в труден момент и изпитваше известно задоволство. Останалото беше фасулска работа.
Уви косите й в кърпа. Избърса й ръцете, раменете, коленете. Тя бълнуваше, произнасяше думи, които той не разбираше.
Усети за миг твърдостта на гърдите й, когато прекарваше пешкира отгоре им. Напоследък Роз признаваше — на своята възраст! — че има слабост към нелепи прозрачни облекла — ето на какво я учеха в гимнастическия й клуб, освен дето й продаваха стероидни хормони, — обаче не можеше да се сравнява с Лор, разбира се. Самият той имаше сбръчкана кожа, гениталиите му обикновено висяха и задникът му бе омекнал.
Но най-изумителното, онова, което досега бе избягвал да поглежда, беше цепката, обезкосменият полов орган. Неизвестно защо Андре внезапно разтвори бедрата й в момент, в който никой не би очаквал да направи това, и нещото се разкри пред очите му с цялото си великолепие, като буквално го закова на място, порази го като гръм.
Андре се превърна в статуя. Сведен над нея. Замръзнал насред това, което бе възнамерявал да направи — да й обърше бедрата. Да, ето какво става, когато съдбата е решила така, ето какво става, когато един мъж преминава през подобни изпитания.
Каква болка, каква тъга само го обзе. Отново усети, че очите му се пълнят със сълзи, както преди това в собствената му спалня в края на тази полята с алкохол вечер. Лор леко помръдваше, бавно излизаше на повърхността, но той не забелязваше нищо, той беше другаде, стоеше парализиран пред цепката на снаха си като вярващ пред видение — без реакция, без глас.
Кой би отгатнал дълбокото вълнение, което изпитваше в момента, кой би помислил, че в този миг Андре Трендел не си играеше на гинеколог, не си плакнеше окото, не се готвеше да направи нещо отвратително, а мислеше за краткостта на съществуването, за чудотворните тайнства, които все още го очакваха?
Не и Лор, която избра точно този момент, за да отвори очи и да види свекър си, заврял нос между краката й.
Често съм забелязвал, че дори когато са напълно неадекватни, хората имат проблясъци на здрав разум, забелязвал съм го дори у истински луди хора — ако може да се нарече проблясък на здрав разум тълкуването, които Лор даде на сцената. Тя толкова широко разтвори очи, че Андре усети и на свой ред вдигна поглед.
Дълбоко в себе си се чувстваше толкова невинен, до такава степен извън всяко подозрение, че на лицето му се четеше пълно спокойствие. Чувстваше се толкова горд, че й е направил услуга — и то каква! — че не долови черната ярост, която щеше да се излее върху му.
Във вид на страхотна плесница. Забележителна плесница, която Лор му зашлеви, без ни най-малко да се въздържа.
От която му секна дъхът и му запламтя бузата. Която му разби сърцето на хиляди парчета. От която го заболя така, както рядко му се бе случвало, откакто бе дошъл на този свят.
Сащисан, той сложи длан на пламналата си буза. Не му оставаше друго, освен да напусне стаята. Менгемето на срама стягаше старата му гръд и спъваше старите му треперещи крака.
Думата на Еви срещу неговата. Думата на момче от добро семейство срещу тази на аутсайдер, заселил се в гората и припечелващ за прехраната си със съмнителни средства. На кого биха повярвали?