Въпрос, изтласкан на заден план от изчезването на баща му, но останал в съзнанието му. Дани Кларанс бе повдигнал въпрос, който се опитваха да забравят — не, не да забравят, но поне да не го споменават с надеждата, че времето ще свърши работата си.
Вярно, Ришар му показа вратата, но злото бе сторено. Съмнението щеше да остане, да проблясва сред дърветата, да се разпространява като огъня в сламата, да овонява въздуха по един или друг начин. Имаше ли някаква вина за смъртта на Лиза? Не спираше да си задава този въпрос. Заради Дани Кларанс сега трябваше отново да рови в съзнанието си, да търси образи, изчезнали от паметта му. Беше ли отговорен за смъртта на Лиза? Кой би могъл да каже? Във всеки случай не и този боклук Дани.
Но какво го беше прихванало? Какво толкова му бе направил Еви, та да заслужи подобно отношение, подобна злоба?
Никой от обкръжението на Еви не знаеше. Дори Анаис, която се хвалеше, че е спечелила доверието на Дани, не можа да получи ясен отговор — Дани твърдеше, че причината била в алкохола, че вече не му понасял, но това не изглеждаше убедително.
— Доверието на четирийсетгодишен мъж? — изсмя се Андреас. — Ти чуваш ли се? Мамка му! Или си наивна, или просто си тъпа.
Анаис не отговори. Предпочиташе да го дава по-кротко през пробния период, толкова мъчително дълго очакван, толкова скъпо извоюван. Подаде джойнта на Еви, който го подаде на Мишел, без да си дръпне — тревата му причинявала сърцебиене, така твърдеше, което отчайваше Андреас, чиято единствена цел бе да разсее приятеля си, да го отвлече от фикс-идеите му.
Свечеряваше се, духаше студен вятър. От платформата, която поскърцваше сред потръпващите листа, можеха да се полюбуват на залеза, но никой от тях не се интересуваше истински от околния пейзаж. Гледаха проблясващото езеро в далечината, силуета на хангара за лодки, над чийто асфалтиран покрив с големината на пощенска марка се извиваше бял пушек — доказателство за присъствието на Дани Кларанс.
Несъмнено Ришар бе узрял да напусне дома си, несъмнено му е трябвал само повод, и все пак. И все пак вината за проблем номер едно у Тренделови беше на Дани. И беше мъчително да си го представят спокойно настанен до огнището да пуши цигара и да си бърника лодките, след като беше подпалил фитила.
Достатъчно бе да понаблюдаваш Еви две секунди, за да си дадеш сметка колко е мъчително. Хлътналите му бузи, бледата му кожа, мътният му поглед говореха за тежкото изпитание, през което преминаваше. Анаис не беше на себе си. Приликата му с Лиза бе станала поразителна. Трябваше да се въздържа, да потиска майчинските си инстинкти, когато гледаше Еви привечер, неподвижен, обърнат към хоризонта и разяждан от мъка, трябваше да си забранява да протяга ръка към него, за да не усилва собствената си болка.
Впрочем накрая бе приела, че Еви не си спомня нищо — достатъчно бе, пак казвам, да го понаблюдаваш две секунди, за да се убедиш, че е невинен — и че твърденията на Дани миришат на гадно. Този тъпанар със сигурност не е видял нищо или пък е бил толкова друсан, да, така трябва да е било, а и видимостта не беше добра през онази нощ. Анаис си спомняше валмата мъгла, виснали над горския път.
Поне, казваше си тя, що се отнася до Еви, никое момиче не ходеше подире му и това й стигаше — можеше да се каже, че като се чука с Ришар Трендел, Габи върши страхотна работа.
Сега Анаис използваше пластмасовата кутия „Тъпъруеър“ с нещата на Лиза, за да крие вътре дрогата, и всички оценяваха жеста й, всички признаваха, че проявява много добра воля и заслужава известно уважение, още повече че сезонът вече не ставаше за шорти. А и единствено тя поддържаше контакт с Дани, който си оставаше най-добрият й снабдител и й продаваше трева на прилична цена.
— Всичко, което знам, е, че се виждат в града.
— Така ли? И кой те е молил да ги следиш?
— Стига! Достатъчно! — избухна Андреас, сечейки листата с бастуна си от сребро и абанос — любимия бастун на Франк Запа.
Писнало му бе от тази история. Виждаше най-добрия си приятел, изпаднал в черно отчаяние, и това го вбесяваше, подлудяваше го, питаше се какво да направи, за да го измъкне от дупката.
Но защо продължаваше да се качва тук така упорито, с риск отново да си разбие мутрата, без да говорим за мъката, за усилието, което трябваше да полага с болния си крак — кинезитерапевтът, младеж, който връзваше косата си на кукуригу, твърдеше, че като се има предвид напредъкът от началото на сеансите, щяха да му трябват още поне двайсет години, за да се оправи напълно, — та защо си даваше този труд?
Защо упорстваше, ако не от чисто приятелство?
Вярно е, че понякога му идеше да удуши Еви със собствените си ръце. Особено, когато ставаше дума за Габи. За образа на Габи, който тази откачалка съхраняваше в главата си. Образ на светица. На идол. На скъпоценен камък. Недосегаема богиня. Ангел на невинността. „Мамка му! — казваше си той. — Да се надяваме, че няма да започне отново! Няма да започне като по времето на шибаната си сестра!“ Но беше възможно, възможно беше, разбира се, и на Андреас това не му харесваше особено. Още повече, че не виждаше какво удоволствие може да изпитва човек, като не чука такова разтропано момиче като Габи Гарлич, подробност, която, между другото, не беше убягнала на бащата. Ришар Трендел не бе проявил същите скрупули, нито същия вкус към въздържанието като фанатичния си син.