Ришар се бе изпарил преди петнайсет дни и в известен смисъл Андре сдържаше дъха си, за да може да долови първите признаци, показващи отклонение на стрелата на болката, която излиташе толкова високо в тази долина на сълзите. Предполагаше се, че надзирава строителните работи, но всъщност наблюдаваше главно снаха си, която всеки ден отиваше на снимачната площадка и проявяваше забележителен кураж — кураж, който той и Роз много бяха хвалили при други случаи, когато беглецът беше още безотговорен наркоман, в чието лице се бе изплюл, и днес, в светлината на новото му предателство, не съжаляваше за това. Наблюдаваше и Еви, горкото момче, което вече нямаше нито баща, нито гадже — на всичкото отгоре двете неща бяха свързани, — който отказваше да се види дори с училищния психолог и не желаеше да говори с членовете на семейството си.
Очарован бе да научи, че и те ще ходят на празненството — колкото до него, Марлен Арамантис, майката на анорексичната госпожица, която се бе проснала на италианското канапе и за малко да събори великолепната ваза, донесена от Андре и Роз от Санкт Петербург, с великолепните фрезии Purple rain вътре, та Марлен Арамантис лично му се бе обадила, за да го покани. Наистина бе очарован. И убеден, че малко отпускане ще е добре дошло за всички — да се посмеят, да се позабавляват и да мислят за нещо друго поне една вечер. А иначе заяви на Ерик Дюнкала, който току-що бе пристигнал и вече раздаваше бира, че да се предлага алкохол на малолетни е безотговорно и престъпно, така че двамата се посдърпаха, което натъжи Андре, защото в миналото с Ришар бяха страстни любители на този вид спорове и прекрасно умееха да се замерят с оскърбления, а сега сина му го нямаше.
Пак бе прекарал част от следобеда в кабинета на Ришар — възползвайки се от това, че Еви беше на училище, а Лор на снимки, за да не престъпва установените принципи, — където методично продължи да рови. Чекмеджета, етажерки, компютър, кошче за боклук. Порносайтовете и порносписанията не липсваха. Бележници, стекове с цигари, амулети, химикалки, кутии, кашу. Не че се надяваше да намери някакво обяснение. Обикновено действията на Ришар нямаха задоволителна причина. Защо да имат този път? Речници, справочници, будилник, принтер, аспирин, телефон, телефонен секретар, бележка от Александра Сторер, която се опитваше да го убеди, че е истински и блестящ писател днес, както и вчера, и че прекалено присърце взима оценката на онова момиче, класьори, факс, пепелници, алкохол, лекарства, договори, термос. Вътре в бунгалото се бе загнездило или се носеше, или вибрираше някакво чувство на горчивина и на съжаление, което не учудваше Андре — че синът му не е в ред, не беше новост за него.
По едно време седна зад бюрото и се замисли за бележката на Александра, от която ставаше ясно, че Ришар си задава въпроси за това колко струва и че това момиче — отново тази Габи Гарлич, която сега пък се правеше на литературен критик, — че това момиче му бе отнело и последната надежда.
Изглеждаше логично. Ришар беше достатъчно глупав, за да се опре на оценката на осемнайсетгодишно момиче. Което знаеше какво всъщност? Което си нямаше представа за силата си. Благовония, очила, пиличка за нокти, помада за устни, огледало, ножички, хартиени кърпички.
Все едно, Ерик Дюнкала беше хомосексуален и Андре не искаше да си разваля вечерта, като спори с този обратен на тема, която не търпи никакъв компромис. Така че след като каза каквото имаше да казва и понеже не искаше да изглежда като вечния досадник в очите на младите, той се отдалечи и запали една пура.
Няколко часа по-късно леко залиташе покрай басейна с чаша в ръка и разсеяно слушаше някаква отчаяно вкопчила се в него жена на неговата възраст, въпреки всичко доволен, че е тук, сред тези физиономии, повечето от които все някъде бе виждал.
Всичко беше чудесно. Луната светеше, тревата блестеше, шампанското искреше, жените носеха бижута, мъжете бяха страхотни, бюфетът бе отличен, още на никого не бе призляло и обслужването, което Марлен Арамантис дискретно наблюдаваше, беше безупречно.
Всъщност имаше само една сянка на картината. Но тя не засягаше много хора, нито дори главната заинтересована, Марлен Арамантис, която твърдеше, че е недоволна, само за очи. Официално съпругът й беше задържан на някакво американско летище, на което бе обявена тревога. Тези янки бяха направо непоносими. Марлен въздишаше, оплакваше отсъствието на стопанина, взираше се в небето, после молеше всички наред да се забавляват, за да й се отпусне малко душата.