Изглежда, молбата й бе чута. Сто и петдесетте поканени се бяха пръснали около басейна, около бюфета, из къщата, седяха на шезлонгите с пълни чаши в ръце или се кикотеха, или дъвчеха патешки хапки, надянати на бамбукови шишове, или зяпаха гърдите на жените, или се укриваха в тоалетните, където смъркаха кокаин, или започваха да разказват живота си.
Хубава като картинка, Александра Сторер обясняваше на Лор между две дайкирита, че в представата на Ришар да не може повече да пише е равносилно на смърт, а Лор я гледаше и леко поклащаше глава, мислейки си ама как така ти знаеш за този човек повече от мен, Господи, как е възможно? — и това й се струваше толкова трагично, толкова ужасно, толкова тъжно, че очите й се пълнеха със сълзи.
Но, разбира се, тя не беше единствената сред присъстващите, претърпяла поражение, отвратена от себе си или изпитваща крайна морална умора — разводите, изневерите, блудствата, предателствата, насилието, преструвките и пр. и пр. бяха всекидневие, — така че съществуваше някакво съучастничество между всички тях, нещо като братство в страданието и никой не я сочеше с пръст, никой не я нападна и Александра се направи, че гледа в друга посока.
Дайкиритата бяха смъртоносни. Еви и някои от съучениците му си сервираха направо в кухнята, за да избегнат конското, което майките им можеха да им дръпнат. Бяха половин дузина от „Брийанмон“, родителите им се мотаеха някъде наоколо и един от тях, някой си Оливие Фон Дъч, брат на близначките, твърдеше, че Ришар бил изпратил сценария си по имейла и секретарката на баща му надълго и нашироко му го разказала.
— Казах си, че това може да те заинтересува. В случай, че се наложи да прекараш уикенда с него. Тя мисли, че е наел хижа в планината. Искам да кажа, че там сигурно е супер спокойно. Можеш да се къпеш в потоците и изобщо.
Оливие бе станал много сприхав, откакто сестрите му го позоряха, като се чукаха наляво и надясно — Сесилия, по-известната, го правеше за сто евро или дори без пари. Преди няколко дни бе приела парите на Андреас, за да се позанимае с Еви, да му предложи пълна програма, само че според нея, според това, което бе видяла и чула в стаята му, това момче имаше истински проблем, това момче спокойно можеше да облече расо и сандали с картонени подметки, какво му беше, откачаше ли? Обаче въпросът не беше в това дали Еви откача, или Сесилия фон Дъч си дава сметка в какво блато затъва, както се бе опитал да й разясни без никакъв ефект, а по-скоро в това да реши какво да прави с информацията за баща си.
Еви направи знак на Анаис, която кимна и раздаде — за да я оставят на мира — няколко джойнта. Ще речеш, камион на УНИЦЕФ, натоварен с чували с ориз, и сума ти протегнати ръце. Той самият глътна две хапчета лексомил. Не му се пушеше. На този етап баща му не му липсваше истински, но не бе трудно да се отгатне, че напускайки дома си, Ришар бе изиграл мръсен номер на сина си, оставяйки го в ръцете на разстроена, изпаднала в депресия и обзета от чувство за вина майка и на напълно изкуфял и изпитващ болезнен срам от потомството си дядо.
Откакто бе получила каквото иска, а именно да бъде приета от брата на Лиза, да има собствено място до него — известно бе какво означаваше това за нея с невротичната й привързаност към починалата, — Анаис бе станала доста досадна, доста натрапчива, но и изцяло предана на Еви, винаги готова да откликне на желанията му и нищо, абсолютно нищо не ценеше повече, нищо не смяташе за по-справедлива награда за усилията си от моментите, в които Еви я възприемаше като своя довереница — никакъв еликсир не би й се усладил повече, no, sir.
— Но ти знаеш какво мисля по въпроса — въздъхна тя. — Отказвам да го съдя. Отказвам да го съдя, защото смятам, че ти показва нещо. Нещо, което не искаш да видиш. Добре де, явно няма смисъл да говорим за това.
— Ти нищо не разбираш. Нищо не знаеш. Никога не си я понасяла. Винаги си разправяла всякакви глупости за нея. Ревнива си като слон, там е работата.
— Мой дълг беше да предупредя Лиза. Но се оказа безсмислено. Сега е твой ред. Като че ли не съм много убедителна, а? На всичкото отгоре имам лошия навик да бъда откровена и си плащам за това.
— Защото смесваш откровеност и истина.
— Нищо подобно.
Тази вечер всички сякаш се бяха наговорили да смъркат кокаин или да гълтат хапчета, та Анаис се оказа доста заета. Непрекъснато се явяваха нови клиенти — все по-нервни, все по-забързани, все по-нетърпеливи да се убедят, че животът им е отредил по-завидна съдба, отколкото на простосмъртните. Еви се възползва от появата на един младеж от телевизията с бяла риза — ни повече, ни по-малко Доминик Достал, истинският, единственият, който наистина създаваше впечатлението, че е започнал да изпитва страх от себе си, откакто е осъзнал своя Аз, чиято брадичка трепереше и който носеше цяла пачка банкноти в ръка, — та Еви се възползва от появата му, за да се отдалечи. Писнало му беше от Анаис.