Информацията не предизвика никакъв интерес у момчетата, които бяха толкова свикнали с тези превземки — приемани като подобие на спорт, — че те прелитаха покрай очите им с лекотата на снежинки, превръщаха се в част от пейзажа и минаваха незабелязани.
— Знае го от сутринта, там е работата. Държи се цял ден и… колко… шестнайсет, осемнайсет часа по-късно… Преди пет минути се усмихваше, а сега ще й изтекат очите.
— Чакай, моля ти се, не ни занимавай с това — прекъсна я Андреас. — Не сме ти искали подробности.
— Тя не е най-лошата — промърмори Еви. — Марлен не е най-лошата от всички.
— В какъв смисъл? За чукане ли? Да не смяташ да я изчукаш?
— Не смятам да чукам когото и да било. Казах ти вече.
— Ама че разговор! — изхили се Анаис.
— Мамка му, дайте да се поразходим — каза Андреас.
Станаха и установиха, че едва се държат на краката си. Несъмнено бяха най-младите участници в купона — сестрата на Мишел спеше у една своя приятелка, — но не се справяха блестящо и като стигнаха до етажа, Андреас спешно сви към една от баните, които колекционираше семейство Арамантис.
Андреас повърна, но след това се преви на две. Проклетият му стомах. Нищо друго не можеше да се направи, освен да му се донесе една кола. Напоследък Мишел облекчаваше болките му, като търкаше ръце една в друга и после ги полагаше върху стомаха му, но Мишел беше с майка си.
Еви отвори френския прозорец, за да вкара малко свеж въздух за приятеля си, чийто стомах го мъчеше, откакто майка му, забележителната Каролин, се бе поддала на чара на Брижит, добрата Брижит. В момента двете стояха в градината с ниските си обувки, с изрязаните си нокти и афишираха самочувствието на старите гей — двойки, но да ги предупреди не беше добра идея. Андреас щеше да го убие.
Самият той трябваше да се стяга, за да устои на погълнатите дози. Излезе на балкона, като внимаваше да не привлича погледите, облегна се на стената и за пореден път затвори очи и се остави на образа на Габи Гарлич, който вече не искаше да го вижда, не искаше да говори с него, която го бе разпънала на кръст, но, към която все още изпитваше безгранично обожание.
Тя наистина бе единственото нещо, което имаше значение за него, несъмнено бе единствената му причина да живее, ако трябваше да се изрази с такива думи. Не беше преувеличено. Никак даже, като се има предвид всичко останало. Бе се появила в подходящия момент, в момента, когато загубата на Лиза ставаше непоносима. Какво друго да добави? Бе изпитал такова облекчение. Дали бе достоен за нея?
Долу дядо му го търсеше с поглед. Епизодът с дървото, който бе продължил три дни и две нощи, силно впечатли възрастния човек, който понякога нахлуваше в стаята му или чукаше на вратата на тоалетната, докато Еви не му каже да се разкара. Всъщност Еви не знаеше дали предпочита Андре да си отиде и да го остави сам с майка му — тя заплашваше да се превърне в бреме, което да влачи като скала по планински път. Да избираш между две гадости не беше особено въодушевяващо. Лек ветрец раздвижи завесите и премина по лицето на Андреас, който се гърчеше на пода, прилепил буза до излъскания мрамор, изкривил устни в гримаса. Колата се очакваше всеки момент. След малко щеше да се появи Анаис и Андреас щеше да седне, да си поеме дъх и отново да се посвети на пиянството си.
Неприятно е, когато приятел смята, че грешиш. Когато не разбира какво искаш да кажеш. Еви клекна на балкона, така че можеше да държи под око Андреас и да наблюдава през пречките представлението долу, на моравата, а над хората да вижда гората, над гората — небето, дълбокото, звездно, безмълвно небе.
По принцип Андре Трендел не би се качил на етажа. Би се задоволил да предупреди Лор, че синът й не се вижда наоколо, а тя би му казала: „Андре. Моля ви. Андре. Ако обичате. Престанете. Оставете ме на мира.“ И щом Андре си обърне гърба, би захапала юмрука си, за да не се разкрещи. Лор стоеше наблизо, до една яворова горичка, облечена в костюм на Жан-Пол Голтие. Дамските списания и дори не дамските списания хвалеха тази жена за женската й независимост, за радикалните й и неконформистки схващания за двойката.